В началото на стълбището стоеше Анджело Барба. Дипломатическите правила се спазваха както на ниво посланици, така и на това на пълномощни министри. Докато Юделман изкачваше първите четири стъпала, Барба слезе с четири стъпала надолу. Така те се срещнаха на средата на стълбището, направили еднакъв брой крачки.
— Чакаме ви — каза Анджело.
— Тук съм. — Моше се поклони.
Двамата влязоха във фоайето на хотела, след като домакинът възпитано пропусна госта пред себе си през въртящата се врата.
Сега Ландо разбра, че се страхува. Не всичко можеше да се обясни с безсънието. Споменът за Белинцона, поглаждащ острието на ножа зад гърба му, беше достатъчен, за да го хвърли в безкраен дълбок страх. Цяла кошница с дребни незначителни неща, на които не беше обръщал досега внимание, излязоха на преден план. След битката с братята на Инес Пиетро практически не го беше заговарял. Дори след случката с ножа Пиетро му беше обърнал гръб, без да отговори на въпросите му относно странното си държане. Излизането на гиганта с Моше донесе облекчение на Барето. Юделман се бе ръкувал с тях разсеяно, със загрижен израз на лицето.
Едва колата пресече градинската врата, и Фолко Мори се появи. Ландо искаше да използва пристигането му, за да смени заплашителната атмосфера, която витаеше във вилата. Имаше само едно желание: да се прибере, да вземе горещ душ и да се изтегне на леглото си за час-два.
— Фолко, ще си прибера колата и ще се преоблека. Ако шефът ме търси, аз съм в апартамента си.
— Окей — съгласи се Мори.
— Фолко…
— Да?
— Отдавна ли познаваш Белинцона?
— Защо? — Острият поглед на Мори го стрелна.
— Просто така — побърза да бие отбой Ландо.
После поръча по телефона такси.
— Карайте на Белеривщрасе!
В джоба му имаше още една връзка ключове, освен тази, която беше оставил на Ренате. Пристигайки пред резиденцията на Клопе, той установи, че колата я няма.
— Заобиколете квартала…
Шофьорът изпълни нареждането и се върна в началната точка. „Бюти гоуст П9“ беше изчезнала.
— Карайте! — разпореди се Ландо, давайки собствения си адрес.
Той не държеше особено да се задържа наоколо. Дали Ренате беше преместила кабриолета? Дали не го бяха откраднали? Само че в Швейцария нямаше крадци на дребно, това беше общоизвестно. Отчаян, почти мъртъв от умора, Ландо плати на таксито и влезе в сградата, където живееше.
— Господин Орландо Барето?
Единият от двамата мъже се отдели от колоната в преддверието на партера, на която беше облегнат, усмихвайки се. Той пъхна под носа на Ландо полицейската си карта и повтори:
— Вие ли сте Орландо Барето?
— Да — потвърди Ландо, смръщвайки вежди.
— Ще ни последвате ли в участъка?
— По какъв повод?
Вторият полицай на свой ред остави колоната, без това да предизвика срутването на сградата.
— Касае се за колата ви.
Макар и изненадан, Ландо успя да запази присъствие на духа.
— Току-що установих, че е открадната. Тъкмо се канех да направя оплакване.
— Бъдете спокоен, господин Барето, ние я намерихме.
— Така ли… А къде?
— По пътя за летището. Идвате ли?
Тонът на гласовете им беше учтив, но това не пречеше на детективите да го обградят от двете страни. По погледите им Ландо разбра, че това всъщност беше заповед.
— Тъкмо щях да се преобличам. Не бих ли могъл…
— Няма да трае повече от няколко минути. Елате, лейтенант Блеш ви очаква.
След дълги предварителни преговори Юделман и Барба се бяха уточнили шефовете им да се срещнат в парка на „Долдер“ грандхотел. Разговорът около един басейн и два корта за тенис им се беше видял за предпочитане пред някой специален салон, натъпкан по всяка вероятност с микрофони. Според тях природата предоставяше по-големи шансове за дискретност. Срещата беше уговорена точно за обяд. Всеки от двамата капи имаше право на двама телохранители, които трябваше да останат от двете страни на Итало Волпоне и Еторе Габелоти на разстояние петдесет метра. Така щяха да бъдат запазени безопасността и тайната. След което двамата „консилиере“ се бяха разделили, за да предадат на своите донове подробностите около срещата.
В дванадесет без пет черен мерцедес 600 остави Еторе Габелоти на откритото пространство пред „Долдер“ хотел. С небрежността на разхождащ се донът направи няколко крачки към басейна. Още никой не се къпеше, но силното слънце беше изкушило няколко клиенти да се опънат на шезлонгите. Някои четяха, а по-възрастните дами плетяха. Други подлагаха лицата си на първите милувки на пролетта. Наоколо бръмчаха пчели и се чуваше чуруликането на птиците. Вятърът полюшваше с полъха си върховете на дърветата, чиито пъпки бяха разпукани. Дон Еторе тръгна по една от алеите, посипани с чакъл, покрай розмаринови храсти и цветя. Алеята водеше между две смокини и Габелоти, следван от Томас Мерта, забеляза Симоне Феро, който съзерцаваше едно езерце. Черният му костюм се видя неуместен на дон Габелоти сред този почти празничен декор. Но се досети, че също е в черно, както и следващият го Томас Мерта.