На стотина метра от тях друго черно петно привлече вниманието му. Той позна тежкия масивен силует на Пиетро Белинцона, който четеше вестник, като по всяка вероятност гледаше само картинките му. Острият поглед на Еторе констатира отсъствието на Итало Волпоне.
Тридесет секунди след като мерцедесът отпътува, се появи фиатът на Итало. Фолко Мори, който държеше волана, слезе и отвори вратата. Двамата поеха по същия път, по който бяха тръгнали Габелоти и Мерта. Те също бяха облечени в черно.
Итало забеляза зад цветните лехи неподвижната фигура на Пиетро. Всеки от двамата капи беше изпратил на разузнаване по един човек, задържайки до себе си най-добрия си специалист по близък бой. Освен един херщал, който тежеше в джоба му, Фолко беше въоръжен с два метателни ножа. Единият беше този, който бе прерязал гръкляна на Махони, поставен както обикновено между плещите му с острието нагоре. Другият беше закрепен посредством система от ремъци по дължината на левия му прасец с острието надолу.
В момента, в който се видя силуетът на Волпоне, Томас Мерта се отдалечи дискретно, последван от Фолко.
Както го беше посъветвал Моше, Итало пръв тръгна към Габелоти. При равни постове традицията беше по-младият да направи първата крачка към по-възрастния.
На метър от Габелоти Итало се закова със сериозно и замислено лице. Ръцете му бяха отпуснати покрай тялото. Той каза:
— Вие поискахте да ме видите, дон Еторе. Ето ме.
На лицето на Габелоти цъфна бащинска добронамерена усмивка.
— Благодаря ти, че се отзова на моя апел.
Итало се почувства докачен от покровителственото обръщение на „ти“. Но в този момент Габелоти беше вече разтворил прегръдките си за бащинското „абрачо“.
— Позволи ми да споделя твоята мъка по загубата на брат ти, сине мой.
Еторе се отдръпна, без да пуска раменете на събеседника си. Той го задържа на разстояние и го фиксира право в очите с топъл бащински поглед, както се гледа приятел, когото дълго време не си виждал.
— Дон Дженко беше мой приятел. Аз изпитвах към него най-голяма обич и уважение.
Еторе хвана под ръка Итало и го поведе със себе си. Въпреки инстинктивното изтръпване на мускулите Волпоне се насили да го последва. На пръв поглед безразлични към събитието, Мори, Белинцона, Мерта и Феро не ги изпускаха от поглед.
— За теб много ми е говорено, Итало, и аз се възползвах от случая, който ще ми помогне да те опозная по-добре. С брат ти се запознахме, когато той дебютираше на житейската сцена. От него знам много неща за теб, неща, които ще те изненадат…
— Например? — студено попита Волпоне.
Смехът на Габелоти напомни малък водопад.
— Обирът на сладкарницата на татко Бисиото… Аха! Ти тогава си бил на четиринадесет години…
— Тринадесет…
— Както ти казах… Учудваш се, нали? Светът, Итало, ти е приготвил един голям шанс и също така малшанс: родил си се в сянката на един голям човек. Не се заблуждавай, дон Дженко беше голям човек — „ун уомо ди риспетто“. Понякога случаят ни е противопоставял, но винаги сме били лоялни един към друг. Не бива да ти го казвам, това се разбира от само себе си, но преди да се преоблека в хотела, посетих моргата, за да отдам последна почит на брат ти.
Сякаш смутен от спомена за това, дон Еторе замълча. Ръка до ръка те преминаха в мълчание двадесетина метра. Понякога Габелоти протягаше ръка, за да погали клонче или цвете. Така те стигнаха пред една пейка.
— Искаш ли да седнем? Така по-добре ще разговаряме. Както виждаш, аз съм с няколко килограма и също с толкова години повече от теб… Ходенето ме уморява.
Габелоти се отпусна върху пейката със задоволство. Итало също седна. До момента предвижданията му не се оправдаваха. Той беше концентрирал енергията си, за да хапе. Вместо това сред тази градина, пълна с деца и розови кърмачки, Итало слушаше ненужните думи на този уморен и преситен човек. Ако всичко вървеше по този ред, оплакванията от ревматизъм и лошо храносмилане нямаше да закъснеят. Моше го беше помолил да не бърза, да остави нещата да следват естествения си ход…