— Дженко казваше същото — рече злопаметно и с горчивина Волпоне.
Габелоти стана.
— Не забравяй думите ми. След малко отивам в банката. Днес следобед ще те информирам за резултата.
Той се завъртя на токовете си и се отдалечи. Итало забеляза, че Габелоти се движи с бърза и солидна крачка. Преговорите бяха завършили.
Лейтенант Блеш затвори ядосано. След няколко часа пред него щеше да се появи капитан Къркпатрик. След един дълъг разговор, в който всеки от тях се мъчеше да измъкне някаква информация от събеседника си, беше станало ясно, че шефът на Централния комисариат от Шесто авеню беше толкова упорит, колкото и Цюрихската кантонална полиция. Единственото предимство, което Блеш имаше пред Къркпатрик, беше това, че още от началото знаеше, че капитанът го мисли за глупак. С нежелание лейтенантът беше подхвърлил две-три постни информации относно развитието на анкетата, достатъчни, за да може Къркпатрик окончателно да изпадне в неведение. Имената, които беше чул, сякаш го хвърлиха в транс.
— Повторете, лейтенант! Повторете!
— Позволявам си да забележа, че всичките тези хора не са пристигнали тук заедно. Информациите ми бяха предадени от различни гранични постове на нашата страна… Някои от тях идват от Франция, други от Италия, само Габелоти и Кримело кацнаха директно от Ню Йорк в Цюрих.
— Слушайте, лейтенант… Ще ви обясня всичко на място.
— Моля?
— Да… ако нямате нищо против, мисля, че трябва да дойда в Цюрих.
Блеш най-много мразеше някой да му се пречка в краката. Всяка намеса на чуждестранна полиция в работата на неговия кантон беше смятана от негова страна за неприятна намеса. Той беше запазил дълго време мълчание, за да може Къркпатрик да почувства, че проектът му не е добре дошъл.
— Ще дойда като частно лице, лейтенант. Аз познавам тези хора… Ако искате да се възползвате от моите услуги… — Той добави с молещ тон на просител: — … между колеги… наемам се да изясня чисто американските аспекти от тази афера, които е възможно да не познавате…
— Кои са тези хора?
Сега беше ред на Къркпатрик да се подвоуми. Накрая той със съжаление изплю камъчето:
— Еторе Габелоти е шеф на фамилия от Синдиката.
— Ще го експулсирам.
— Не правете нищо подобно, лейтенант! Ние можем да осъществим една фантастична операция!
— Ние?!?
— Вие! Уверявам ви, че моята помощ ще ви бъде от полза.
За да не даде възможност на колегата си да отбележи много точки наведнъж, Блеш се беше въздържал да му съобщи един нов факт, за който той беше сигурен, че е свързан по един или друг начин с необичайните събития, станали в Цюрих през последната седмица. Преди няколко часа, по-точно между три и четири часа сутринта, Ренате Клопе — единствена наследница на един от най-богатите цюрихски банкери — беше намерила смъртта си в автомобилна катастрофа по пътя, свързващ града с аерогарата. Малко след като беше свързала съдбата си с някакъв млад идиот от така наречените псевдореволюционери, професор Курт Хайнц.
Колата, с която Ренате Клопе беше катастрофирала, се оказа собственост на някакъв итало-американец на име Орландо Барето. Блеш не беше пропуснал да се осведоми за личността му. Барето, бивш професионален играч по футбол, имаше разрешение за временно пребиваване в Швейцария от пет години насам, разрешение, което той подновяваше всеки шест месеца. В графата професия беше написано: „търговец на зърно“. В регистрационната служба бе подозиран, че извлича печалби от съвсем други източници, както показваше връзката му с някоя си Инес — нелегална проститутка от категория „грандлукс“, която нямаше нищо общо със зърнените храни. Само че той досега никога не бе ставал обект на някакъв скандал, не бе смущавал обществения ред, беше собственик на две подплатени банкови сметки в града. След като харчеше парите си в Швейцария, защо трябваше да го безпокоят?
— Лейтенант — главата на един инспектор се подаде от вратата, — човекът, когото искахте да видите, е тук… Барето.
— Да влезе — разпореди се Блеш, слагайки на лицето си неутрална и студена маска. За това не му бяха необходими кой знае какви усилия.