По пътя Ландо си беше обмислил начин за държане. В никакъв случай ченгетата не трябваше да установят, че е съществувала връзка между него и Ренате Клопе. Достатъчно беше някой умник да намери връзка между Волпоне и Клопе, за да отиде всичко по дяволите. Такъв малшанс членът на която и да е фамилия заплащаше незабавно с живота си.
— Влезте, господин Барето… Аз съм лейтенант Блеш. Благодаря ви, че дойдохте.
— Вашите инспектори ме уведомиха, че колата ми е намерена.
— Това е точно така.
— Тъкмо се готвех да подам оплакване за кражбата й.
— Открадната ли е, господин Барето? Кога?
У този красавец имаше нещо отблъскващо. Още със стъпването му в стаята Блеш бе изпитал към него дълбока антипатия.
— Изглежда, през нощта — каза Ландо. — Когато исках да я ползвам тази сутрин, открих, че я няма. Казаха ми, че сте я открили по пътя за летището.
— Къде я бяхте оставили?
— Пред дома ми.
— Отдавна ли я имате?
— От десетина дни. Мога ли да я получа обратно?
— За момента това е невъзможно, господин Барето. Колата ви е катастрофирала.
— Катастрофирала?
— Познавате ли Ренате Клопе?
— Коя е тя?
— Ренате Клопе, дъщерята на един банкер?
Ландо поклати отрицателно глава.
— Никога не съм чувал за нея.
— Разбира се, че сте чували! — каза приятелски Блеш. — Без да сте наш съгражданин, вие живеете достатъчно дълго в Цюрих, за да сте в течение на местните новости… Ренате Клопе е младата жена, чиято сватба беше отпразнувана миналата нощ в три часа сутринта. Всички вестници писаха за това!
— Възможно е… Може би… Но аз не виждам каква е връзката с…
— Има връзка, господин Барето. Преди няколко часа Ренате е загинала с вашата бюти гоуст. Можете ли да ми обясните какво е правила зад волана й?
Ужасната умора, която Ландо чувстваше, беше незабавно прогонена от усещането за опасност.
— Но, лейтенант… — отговори той с учудване, — как бих могъл да зная?
— Колко платихте?
— За кого?
— Не за кого, а за какво? За вашата кола?
— За моята кола?
Ландо не знаеше докъде е стигнал Блеш в своята анкета. Като опитен лъжец той реши да спестява истината, откривайки я по малко, и то тогава, когато щеше да бъде принуден за това.
— Тя би трябвало да струва… осемнадесет или деветнадесет хиляди долара…
— В долари ли я заплатихте?
— В швейцарски франкове.
— С чек ли уредихте плащането?
— Слушайте, лейтенант, не разбирам…
— С чек ли платихте?
— Да, с чек. Но не съм я платил лично.
Ландо разбра, че е затънал в тинята до гуша. Дали това ченге нямаше да го доведе до признание и да постави началото на нова серия от катастрофи.
— Подариха ми я.
— Хубав подарък!
— Не съвсем, лейтенант. Касае се за дълг от игра на карти. Срещнах случайно някакъв човек в един бар, станахме си симпатични, започнахме игра на покер… Аз спечелих около двадесет хиляди долара.
— Името на този човек?
— Не ми се е представял.
— Не сте любопитен!
— Защо да бъда такъв, след като печеля? — попита Ландо с уморено вдигане на раменете.
— Той се нарича Волпоне. Дженко Волпоне.
— Възможно е…
— Или по-скоро наричал се е…
Дланите на Ландо се изпотиха, но той успя да запази спокойствие. След произнесеното име беше малко вероятно Блеш да го освободи.
— Благодаря ви за съдействието, господин Барето — внезапно каза лейтенантът. — Ще можете да получите колата си веднага след като привърши анкетата. Все пак дотогава ще ви помоля да не напускате града. Възможно е да имаме нужда от някои уточнения.
Объркан от този внезапен обрат точно когато лейтенантът го държеше в примка, Ландо го поздрави и се запъти към вратата, сигурен, че Блеш си играе с него и всеки момент ще го повика, за да го арестува. Нищо такова не се случи. Той се озова на улицата свободен. Ландо с труд се сдържа да не се затича.
Трябваше да предупреди Волпоне, че всичко е отишло по дяволите, да му каже да напусне незабавно Швейцария без багаж, защото иначе ще прекара остатъка от дните си в затвора.
В това време, бесен от яд, Блеш размишляваше в стаята си на втория етаж. Под претекст, че е цюрихчанин, всички участници в това дело, и престъпници, и противници, го бяха третирали като олигофрен.