Той инстинктивно погледна зад себе си и насочи лампата към абсолютната чернота пред него. За да стигне до това място, му се беше наложило два пъти да преминава през прегради, означаващи забранената зона. Беше абсолютно сам. Единственият му компаньон беше капещата в една локва вода. Помагайки си с върха на копача, Хулио размърда закованите дъски. Когато отворът му се стори достатъчен, се вмъкна в него, освети с лъча на лампата края на тунела, който свършваше двадесет метра по-далеч. Там започваше пещерата на Али баба. Човешка ръка не беше докосвала тези скали, чиито склонове не бяха наранявани от копачи. Зад всеки квадратен сантиметър може би се криеше най-красивият диамант на света. Със затаен дъх, преминал в забраненото, в неизвестното, Алмейда чувстваше това, което може би бе чувствал Христофор Колумб, откривайки Америка, или първият космонавт, стъпил на Луната. Той стоя дълго неподвижен, с разтуптяно сърце, с някакво ново чувство в стомаха, каквото никога досега не беше изпитвал дори в най-силните моменти в живота си.
Хулио се опита да сравни с нещо това състояние на абсолютна възбуденост. Напразно! Даже оргазмите, които понякога изпитваше с Мануела, му се виждаха слаби в сравнение с това чувство. Той направи няколко нерешителни крачки, слагайки ръка върху подпорите толкова нежно, сякаш това беше кръглата гърда на жена. С върха на пръстите драсна леко по скалата. Малък поток прах се стече в краката му. Той взе предпазливо копача си и избра с поглед мястото, което му се струваше най-подходящо за скривалище на това, което търсеше. Светлината на лампата хвърляше отблясъци по стените на тръбата. Със слаби удари той атакува скалата там, където му се струваше най-податлива. От нея незабавно се отделиха няколко фрагмента, предизвиквайки след себе си земен теч. Опасност! Тръбата беше само маркирана с помощта на няколко подпори, поставени вертикално. Хулио трябваше да работи много предпазливо, тъй като имаше опасност от срутване на тавана. Само че той искаше да разбере, да върви нататък, да копае… да копае…!
Мъжът избърса струящата по челото му пот, която щипеше очите му, и продължи да копае сам, толкова самотен, колкото е бил в корема на майка си.
Отново стана миниатюрно срутване. Хулио замръзна. Ставаше въпрос за един-единствен шанс, последната му възможност! Утре вечер, 30 април, „Васенаарс Консолидейтид“ затваряше врати и никой вече не можеше да провери съмненията му.
Той застърга отново… След като проникна в камъка на тридесетина сантиметра, инструментът му срещна някаква празнина. С ръката си Хулио разшири дупката, за да може да пъхне лампата в нея. Веднага разбра, че не беше сбъркал. Намираше се в началото на „лула“, нещо като камина от вулканически произход, оградена от базалтова лава, и нямаше съмнение, че другото беше кимберлит. Идеални условия, за да открие желаната диамантена жила.
Треперещ от нетърпение, Хулио изостави чука и взе кирката. При първия силен удар подпорите се счупиха като кибритени клечки под налягането на стотиците тонове скална маса, задържани досега в нестабилно равновесие. С глухо изпъшкване галерията се срути по цялата си дължина. Вече затрупан, но изживяващ последните си секунди, с пълна със земя уста, Хулио успя да произнесе сричките, съставящи името на жената, чието дете никога нямаше да види: Ма-ну-е-ла!
Митничарят им хвърли бегъл поглед и внимателно прегледа техните паспорти.
Четиримата мъже бяха облечени в тъмни костюми. В ръце те държаха задължителния аташе-рейс, без който човек не представляваше кой знае какво.
— Моля, господа…
Виторио Пицу, Алдо Амалфи, Висенте Бруторе и Джозеф Дото се загубиха незабавно в тълпата, която огромният джъмбо джет беше изплюл след кацането си. Пицу стискаше в джоба си адреса на вилата, в която бяха отседнали Волпоне и Моше Юделман. Той каза на Бруторе:
— Знаеш ли как се нарича мястото, където отиваме? Улица Банкерска. Как ти се струва?
— Гладен съм — каза Бруторе.
— Къде ще ни дадат „ютиите“? — попита Дото.
— Не се безпокой! — отвърна му Виторио. — Итало сигурно е помислил за това.
Те се намъкнаха в такси. Пицу, който също като своите капорежими не знаете нито дума немски, показа на шофьора някаква хартийка, на която беше написано: „Зоненберг — Ауроращрасе“.
— Я — подхвърли шофьорът, потегляйки.
През това време митничарят, който бе помолил свой колега да го замести, телефонира в Централното бюро на кантоналната полиция.
— Лейтенант Блеш?