— Аз те слушам, Итало, говори.
— Мислиш ли, че ще можем да измъкнем номера на сметката от Клопе, ако известно време го задържим в ръцете си?
— Уверен съм, Итало. За нещастие този проект е невъзможен!
— Така ли? Защо?
— Мислиш ли, че ако Клопе изчезне, няма да остави след себе си достатъчно следи в Швейцария, за да усетим полицията на гърба си? Неговото отсъствие веднага ще бъде забелязано. И полицаите ще се хванат за нас.
Итало си позволи за първи път да се усмихне.
— Аз не мисля така, Еторе.
Той измъкна от джоба си някакъв плик.
— Искаш ли да му хвърлиш едно око?
Маскирайки любопитството си, Габелоти измъкна от плика лист хартия. Между гънките имаше една снимка. Тя представляваше огромна и възхитителна негърка, облечена единствено със слип, без сутиен, с гърди, стърчащи към небето, вдигнала триумфално ръце нагоре като знак за победа.
— Коя е тази? — попита дон Еторе.
— Малката приятелка на Клопе. Една курва на име Инес. Той я чукаше в бронираната стая на собствената си банка. Погледни до кого е адресиран пликът…
Със сигурен, типично американски почерк беше написано: „Мадам Химене Клопе — Белеривщрасе девет, Цюрих“.
Габелоти изненадано погледна Итало.
— Искаш да кажеш, че приятелката на Клопе е писала на жена му?
— Под моя диктовка. Прочети го…
Габелоти го разгъна и започна да чете:
„Мадам,
Тъй като Омер няма смелост да ви го каже, аз ще го направя вместо него. Ще си починем няколко дни в Сардиния. Ако желаете повече подробности: мисля, че вие му дължите това отпускане след тридесет години брачен живот. Ще ви го върна жив, може би малко уморен, но в добро състояние.
Поздравявам ви по задължение.
— Залагам на левия — каза дон Еторе.
— Губиш — погледни…
Десният лебед отлетя с парчето хляб в клюна си.
— Принцеса ли е тя?
— Преди всичко — черномутреста. Аз също бях принц в моя квартал. Мислиш ли, че ако жената на Клопе получи това писмо, ще тръгне да се хвали пред полицията с него? Тя ще направи всичко, за да не се разчуе. Коя жена има желание да я смятат за глупачка?
— Продължавай — каза дон Еторе.
— Ще отвлечем Клопе.
— Как?
— През това време ще доведа мои хора от Италия. Ще оберем банката.
— Мислиш ли, че ще успееш да отвориш всички сейфове?
— Защо ми са? Нашите пари не са там. Клопе сигурно ги е пласирал за своя сметка.
— Тогава?
— Ще направим такъв бардак в банката и в частния му живот, че той ще бъде „изгорял“ в Цюрих. Ликвидиран! Ще си направи добре сметката. Скандалът ще изпразни сейфовете му, а не ние. Клиентите ще потърсят по-спокойна банка.
— Какво искаш като предмет на залога?
— Пардон?
— Загубих облога с лебедите — каза с измъчена усмивка Габелоти.
— Когато всичко свърши, ще ми подариш един швейцарски часовник.
— Кога ще го отвлечем?
— Тази вечер.
— А банката?
— Тази нощ, ако си съгласен…
Дон Еторе се намръщи.
— Добре е да се действа бързо, но да не насилваме нещата.
— Отряд от десет души ще дебаркира тази вечер в Цюрих. Те идват от Милано.
— Как ще минат границата?
— Уредено е.
Габелоти се развесели.
— Младите вълци работят за старите, а?
— Не, Еторе. Всички вълци действат заедно.
Завладян от чувството за мощ, Итало го погледна със своите пълни с блестяща омраза очи.
— Имаш ли ми доверие?
Габелоти го хвана за ръкава здраво.
— Напълно, Итало… Напълно!… Сега обясни ми някои подробности.
— Ще ти кажа всичко.
— Виждаш ли, Итало, харесва ми да съм зрител, но не когато се касае за два милиарда долара!
Сякаш целият град си бе дал среща на гробищата. Цветята се бяха увеличили, обсипвайки съседните гробници на тази, в която Ренате щеше да спи вечния си сън. Чувството на вяра беше твърде силно у Омер Клопе, за да се съмнява дори за момент в безсмъртието на душата на дъщеря си. Бог я беше повикал в някакво мистериозно място, там, където Омер и Химене щяха да се присъединят към нея, когато удареше последният им час.