Отавио, станал каид на двадесет и четири години, се беше почувствал сирак. На другия ден след затварянето на Лучано един от капорежимите му беше съобщил, че нищо не се променя в задачите и действията на бандата. От килията той бе продължил да управлява своята империя. Три години по-късно войната беше завладяла Европа. Джакомази малко се интересуваше от нея. Париж, Берлин, Лондон — за него това бяха само имена върху картата. Обаче денят, в който САЩ влязоха във войната, промени кариерата му. Той трябваше да подготви терена за бъдещото дебаркиране. Италия беше завладяна от фашизма. Съвсем естествено бе специалните служби на Белия дом да се консултират с Лъки Лучано в затвора.
Най-ужасният престъпник беше повишен в чин военен съветник към президентството с власт, надвишаваща тази на десетина генерали с пет звезди. Беше му поискано да постави в служба на нацията своите знания, хора, връзки, инфраструктурата на своята организация. В замяна беше получил обещание за намаляване на наказанието, което бе изпълнено на 2 февруари 1946 година, когато то бе намалено на девет години и шест месеца, срокът, който бе изтърпял до този ден.
Отавио Джакомази беше имал честта да бъде избран от Лучано като човек, който заедно с други итало-американци ще подготвя дебаркирането на съюзниците в Сицилия. Когато Лучано, експулсиран от САЩ, беше дебаркирал в Палермо, един от първите, които го посрещнаха, беше Отавио. Той беше помогнал да се реорганизира мрежата им. Десет години преди това Лучано, когото ненапразно смятаха за един от членовете на мощната „Комисионе“, беше изпратил Джакомази при един млад, сигурен и амбициозен вълк — Цу Дженко Волпоне, който го беше обикнал. От този ден Отавио заемаше длъжността на кореспондент за Северна Италия.
Когато Итало Волпоне, по-малкият брат на Дженко, бегло го беше осведомил за станалите събития, Отавио беше изпитал внезапна тъга. След Лъки Дженко беше вторият уважаван човек, когото той виждаше да изчезва от живота. Явно беше, че Итало, който се домогваше до челото на фамилията, нямаше желание да дреме. За своята първа акция като капо той бе поискал от Отавио да му достави, и то още тази вечер, команда от „пънкс“, чиято мисия щеше да бъде да ограби до основите една банка в Цюрих — Трейд Цюрих Банк. В своето бюро, където беше приел повикването, Джакомази не беше заварен неподготвен. Неговият опит от нелегалното време му даваше възможност да набави необходимия човешки контингент незабавно. Освен това смелостта на Бебе му харесваше. Той знаеше как да прекара своите хора до Швейцария, без да минава през границата. Тормозеше го само едно обстоятелство — Итало не беше уточнил как ще ги върне обратно. Ах, младост, младост! За щастие папа Отавио мислеше за всичко.
Мануела беше съгласна на каквото и да било, само да не й се беше налагало да прави това признание пред Химене. След гробищата майката на Ренате беше дошла в стаята си. Без дори да се съблече, все още в черните си воали, тя беше легнала на леглото си, внимателно подкрепяна от Хелен. Мануела й беше приготвила чай. Маркулис изпи една чаша, но Химене категорично отказа.
— Пий, Химене, пий. Ще ти стане по-добре.
Химене клатеше безнадеждно глава, завладяна от нов пристъп на плач. Все пак успя да прошепне:
— Не ми се сърдете, Хелен! Искам да остана сама… сама!
Приятелката й се измъкна, след като предупреди Мануела, ако нещо се случи, веднага да й се обади. Камериерката обеща. Сега тя стоеше пред леглото, без да знае какво да каже и откъде да започне.
— Да ви помогна ли да се съблечете?
— Не… Не… Омер ще се върне всеки момент…
— Мадам… аз съм съсипана от случилото се…
— Знам, Мануела, знам… Тя много ви обичаше…
— Аз също, мадам, я обичах много…
— Зная…
— Исках да ви кажа, мадам… Трудно ми е да… Особено сега сърцето не ми дава… трябва да знаете, че не мога повече…
— Какво не можете повече? — въздъхвайки, попита Химене.
— Искам да си вървя, мадам… Ще се върна в Португалия…
Химене я погледна невярващо и се разтърси от ридания.
Мануела смутено пристъпваше от крак на крак.
— Разберете ме, мадам… В тази къща ще мисля за нея през цялото време… — Тя захапа устни и плачейки, прошепна: — Невъзможно е… Няма да мога…