Химене отново въздъхна, прошепвайки едва чуто:
— Ох! Мануела… Мануела…
Тя стисна ръцете на прислужницата в своите и ги притисна към гърдите си, сякаш малката португалка беше последният й спасителен пояс.
— Мануела!… Мануела!… Аз също не мога повече!… Не знам как ще мога да живея занапред!… Господ е толкова несправедлив!… Колко сте права, че искате да ни напуснете!… Тази къща завинаги ще носи отпечатъка на смъртта! Мануела, аз ви разбирам!…
— Мадам…
— Аз ще ви помогна!… Където и да бъда, вие винаги ще се чувствате като у дома си, като спомен за нея… А детето ви… вашето дете… — Сълзите заляха лицето й и тя се оказа неспособна да продължи.
Мануела, плачейки, й пъхна писмото в ръцете и бързо излезе от стаята.
Останала сама, Химене малко по малко се успокои. Избърса лицето си с чаршаф. Материята се покри с фон дьо тен и пудра. Тя седна на леглото, усещайки, че от задавеното й гърло се надигат нови ридания. После машинално разпечата писмото. Върху одеялото изпадна фотография. Тя я вдигна, избърса очите си и незабавно позна черната гигантка, чиято снимка бе открила в джоба на Омеровото сако. Химене прочете със стегнато сърце съдържанието, повтаряйки си двете изречения, които присвиха стомаха й: „Вие му дължите това след тридесет години брачен живот. Ще ви го върна в добро състояние, може би уморен, но в добро състояние…“.
В главата й се завъртяха разни налудничави идеи. Тя отново погледна снимката, забавяйки погледа си върху голите гърди на гигантката, вдигнала ръце в знак на победа. Химене разбра, че Омер е в опасност: тя го познаваше достатъчно добре, за да повярва, че може да я изостави. Особено при тези обстоятелства, след това ужасно изпитание, което Бог им беше изпратил със смъртта на единствената им дъщеря.
Наелектризирана, тя се обади на Курт. Той беше у дома си, обяснявайки, че Омер е тръгнал от гробищата около един час по-рано. Химене му поблагодари и набра номера на банката. Марджори не беше виждала шефа си от вчера. Тя завъртя номера на „Информация“ и попита за телефона на Централната кантонална полиция. Когато някакъв глас се обади насреща, тя изведнъж разбра, че става смешна, и затвори. После реши да размисли в течение на два часа. Ако в този срок Омер не дадеше признаци на живот, тя щеше да се обади на лейтенант Фриц Блеш.
Апаратът беше оставен на края на второстепенната писта, в зоната на летище Милано, запазена от властите за авиотаксита и авиоклубове. Нормалният търговски трафик се извършваше на запад, там, където се издигаха сградите на митницата и на приемната за пътници, които се извисяваха над широките добре поддържани писти, предназначени за междуконтиненталните полети.
„Кукувицата“ носеше на фланговете си надписа: „Авиоучилище“, написан с големи червени букви. Касаеше се за един МД-315, бракуван от френската армия и закупен на публична разпродажба. Натоварвайки една каса, десетте мъже се скриха в индийска нишка в апарата, хвърляйки недоверчиви погледи към петната ръжда, които украсяваха входния люк. Вътре нямаше седалки. Коланите за безопасност бяха захванати направо за успоредните шини на салона. Един от мъжете, явно познат на пилота, го запита тихо, за да не плаши останалите:
— Ей, Моробия, сигурен ли си, че „това“ лети?
Амедео Моробия повдигна с недоволна усмивка рамене:
— Зависи от времето, вятъра и Мадоната. Завържи се, потегляме!
Той се обърна и влезе в кабината, където го очакваше Джанкарло Фереро, неговият радиомеханик.
— Тръгваме ли?
— Тръгваме.
Амедео включи контакта. Двата мотора се подвоумиха, после се изкашляха, задавиха се и накрая започнаха да мъркат, разтърсвайки по ужасен начин целия апарат, който не беше въздухонепроницаем, нито защитен от шума.
Какво значение имаше това, след като според инструкциите на Отавио Джакомази Моробия трябваше на практика да лети над земята на око, поне докато пресекат швейцарската граница. Той знаеше наизуст къде да се приземи — върху едно пасище за крави в триъгълника между Цуг, Нафелс и Швайц. Щеше да кацне върху осеяната с дупки и купчинки от къртици, дълга около петстотин метра поляна. Това разстояние беше повече от достатъчно, за да кацне самолетът, който Моробия беше в състояние да спре триста метра след като колелата докоснат земята. Докато хората излязат, той не трябваше да гаси двигателите. Щом като последният от тях слезеше, Моробия щеше да отлети за Цюрих, както му беше заповядал Джакомази. Щом Амедео подхвърли идеята за закупуването на този самолет училище, Отавио беше осигурил средствата. Явно беше, че редките ученици не можеха да гарантират неговото съществуване, ако не бяха дискретните задачи, поверявани му от Джакомази от време на време. Някакви пакети за предаване някъде между Швейцария и Италия винаги в триъгълника Цуг, Нафелс и Швайц. Понякога това бяха пътници, прекалено съсредоточени в чантите, притиснати до сърцето, за да разговарят с него.