— Авиоучилище МД-315 иска излитане по писта 9 — каза Амедео.
— МД-315, пистата е свободна. Разрешавам излитане.
— Разбрано, излитам.
Моробия увеличи газта. Купчината старо желязо мъчително се раздвижи и след триста метра тежко се откъсна от пистата, преодолявайки с труд земното притегляне, над хангарите за ремонт. С птичи полет до избраното за кацане място имаше сто и петдесет километра. Натоварен, МД с труд достигаше двеста и петдесет километра в час с пълна газ. Пресмятайки грубо, Амедео реши, че ще трябва най-малко три четвърти час, за да пристигнат до целта.
Той насочи апарата на северозапад, потупа по ръката своя механик и изкрещя в лицето му, за да надвика шума на вятъра:
— Ей, Джанкарло! Ти провери ли нивото на маслото, преди да тръгнем?
Със сив костюм, бяла риза, черна вратовръзка, нито красив, нито грозен, с мургаво лице, Чезаре Пиомбино беше архисреден тип, който можем да срещнем десет пъти на улицата, без да го забележим, тъй като нищо в него не привлича вниманието.
Той влезе в Трейд Цюрих Банк три четвърти час преди затварянето, попита възпитано прислужника в хола къде се намира службата за блиндираните сейфове, благодари и взе асансьора, който го изкачи до третия етаж. Стиснал черната си чанта под мишница, пое по някакъв коридор, озова се на площадка, на която работеха три секретарки в морскосини костюмчета, заобиколени от палмови дървета в саксии.
— Хер Рунге, моля ви…
— Днес следобед хер Рунге го няма. Имате ли среща с него?
— Да.
— Желаете ли да видите служителя, който го замества?
— Не. Въпросът е личен. Кога ще се върне хер Рунге?
— Утре сутрин.
— Благодаря. Ще дойда отново.
Той беше с толкова обикновена външност, че никоя от секретарките не се досети да го попита за името му. Както по-голямата част от шефовете на служби, Рунге присъстваше на погребението на Ренате Клопе, дъщерята на големия шеф. Когато Чезаре Пиомбино се скри зад завоя на коридора, момичетата бяха готови искрено да се закълнат, че никога не са го виждали.
Чезаре Пиомбино държеше магазин за старинни мебели в квартала на Аусерзил, Цюрлииденщрасе. Оборотът му беше твърде беден, тъй като той въобще не се интересуваше от старинни мебели. Чезаре беше един от петте кореспонденти на Отавио Джакомази, големия маниту на Синдиката за Северна Италия и Швейцария. През доброто старо време на войната той беше работил с Отавио, организирайки атентати и нападения. Специалността му бе да хвърля във въздуха влакове и да отравя питейната вода на окупационната армия.
Мисията, която му беше поверил Джакомази, беше също така деликатна, както тези от преди тридесет години. Първо трябваше да се остави да го заключат в банката. После, ако боговете бяха с него, да изпълни задачата си и да се измъкне жив. Тогава щеше да получи десетте хиляди долара, които му беше обещал Отавио. За момента той трябваше по спешност да открие някакво място, където да се скрие до края на работното време на банката.
Чезаре Пиомбино бутна предпазливо една врата зад шахтата на асансьора. Тя водеше към служебната стълба. Той притисна към себе си натъпканата с динамит и бикфордов шнур черна чанта и започна да изкачва стъпалата.
Тя прекоси малката стая, отдръпна пердетата на душа и започна да съблича черните си дрехи, регулирайки едновременно температурата на водата. Когато остана съвсем гола, влезе в керамичната вана, отвори широко крановете и в отговор беше обляна от горещия душ, който изми лицето й от сълзите, от умората през деня, от тъгата и несигурността. Беше отчаяна, че трябва да напусне господарката си. Семейство Клопе винаги беше показвало тактично и деликатно толкова голяма обич към нея, че беше забравила положението си на прислужница. Струваше й се, че винаги е била част от семейството. Сега трябваше да зачеркне всичко. Хулио нямаше да закъснее със завръщането си в Европа. Щом се завърнеха в Албуфейра, щяха да се оженят.