Мануела се измъкна от душа, ритна настрани с мокрите си крака хвърлените на купчина траурни дрехи и избърса тялото си с кърпа. Отвори вратата на тежкия стар гардероб, чийто обем запълваше почти половината стая. Във вътрешността му, закрепено на едно от крилата, имаше огледало, което й позволяваше да се види в цял ръст. Тя погледна първо лицето си, галейки нежно корема и гърдите си, които набъбваха от ден на ден вследствие на бременността. После взе от тоалетката над мивката малко огледало. Постави го в профил пред голямото. Благодарение на оптическата игра на двете огледала сега Мануела се виждаше отстрани, наблюдавайки с любопитство тялото си, което сякаш й се струваше чуждо. Този уголемен корем със закръглена и нежна линия, станалите по-тежки гърди, които новият товар натискаше към земята. За момент огледалото, което държеше в ръката си, леко се измести, показвайки обстановката в стаята зад гърба й. Върху безупречно оправеното легло тя забеляза син правоъгълник. Изненадана, Мануела разпечата телеграмата, която вероятно беше оставена в стаята от майордома по време на погребението на Ренате.
Тя го прочете веднъж със смръщени вежди, без да разбере какво гласи текстът. После с пламнала глава го прочете втори път. Устата й се напълни със слюнка и дълго време не можа да поеме дъх. Адресираният до нея текст съдържаше десетина думи, които се впиваха в сърцето й, сякаш бяха куршуми:
„Със съжаление трябва да ви съобщил за неочакваната смърт на Хулио Алмейда — чакаме инструкции за евентуалното транспортиране на тялото.
Подпис: Ерик Мортед — директор на «Васенаарс Консолидейтид Фирм» — Шукуду — Ботсуана“
Първата мисъл, която й дойде в главата, беше, че нейното дете никога нямаше да има баща.
Това беше малка бензиностанция, каквито има с хиляди захвърлени в дъното на тиха улица — Ешвийзенщрасе. Три помпи, две за бензин и една за дизелови автомобили и тежки камиони. Вдясно от помпите бетонен наклон водеше към подземието на паркинг за около тридесет коли. Когато Орландо Барето бе заловил Мортимър О’Брайън и Заза Фини пред банката на Клопе, той бе искал да ги доведе тук.
Управителят на бензиностанцията, също от сицилийски произход, правеше епизодични услуги на Синдиката, без да е негов член. Енцо Приано никога не задаваше въпроси, така както не коментираше съдържанието на плика, съдържащ добрите стари швейцарски франкове, представляващи съответната награда за направените услуги. Най-честата от тях беше да осигури подслон на някакви личности, които никога не му оставяха визитните си картички.
В дъното на паркинга имаше огромна купчина от износени гуми, на които беше подпряна тежка етажерка. Като се махнеха гумите, на бял свят се появяваше метална, винаги заключена врата. Тя водеше към помещение от бетон с размери три на четири, съдържащо желязно легло, дупка в пода, наречена не без хумор „турски клозет“, мивка с кран за студена вода и гола крушка, висяща на жица от тавана. Две табуретки и една кривокрака маса, върху която имаше няколко евтини книги и десетина списания, допълваха мебелировката. Проветряването се осъществяваше от свързаната с входа на паркинга вентилационна тръба. Никакъв отвор или прозорец.
Преди десетина минути мерцедес 600 с опушени стъкла беше превалил рампата на паркинга. Енцо Приано беше отместил няколко гуми, откривайки металната врата, която водеше към така наречената „стая за приятели“. Вътре се бяха намъкнали трима души, най-ниският от които носеше черна превръзка на очите. Вторият беше дебел гигант в черно, а третият — някакъв здравеняк с бледо лице и жестоки черти. На последния Енцо връчи ключа от стаята. Когато се върна към своите помпи, черният мерцедес беше изчезнал.
Волпоне свали черната превръзка от очите на Клопе и той примигна няколко пъти, огледа с презрение мястото, където го бяха довели.
— Къде са очилата ми? — попита той.
Еторе Габелоти му ги подаде. Поставяйки ги, банкерът констатира детайлите, които дотогава не бе видял — голите стени, бетонния под, желязното легло и мивката.
— Можете да седнете — каза Еторе.
Омер остана прав. Той знаеше, че се намира в Цюрих, в някакъв паркинг, мисъл, на която го беше навела миризмата на бензин и масло, усетена, докато слизаше от лимузината. Само че не знаеше в кой квартал се намира. Когато шофьорът в ливрея му беше казал: „Идвам за вас…“, той бе помислил, че човекът е изпратен от Хелен Маркулис, и затова го беше последвал, без да се съмнява в нищо.
— Господин Клопе — каза с мазен глас Габелоти, — само от вас зависи излизането от това неприятно място. Искам да кажа, да излезете жив. Вашето нечестно и упорито държане ни принуди да употребим спрямо вас подобни методи. Вие държите в ръцете си два милиарда долара, които не са ваши по простата причина, че ние сме техните законни собственици. Питам ви за последен път, ще ги трансферирате ли по пътя, начертан от Дженко Волпоне?