Той запази за момент мълчание, доволен от техните лица, които изразяваха любопитството на ученици преди интересна лекция.
— Дженко Волпоне — каза накрая Блеш.
— Къде е Барето? — скръцна със зъби Къркпатрик.
— В града — небрежно подхвърли швейцарецът.
— Как? Не го ли заключихте?
— Ако арестувах всички, които се оплакваха от кражба на колата си…
— Лейтенант — намеси се Финегън, — вие имате възможност да заплетете в мрежата си фантастичен улов. Такъв случай не се предоставя втори път! Защо не ги арестувате под някакъв претекст?
Блеш ги изгледа шокирано.
— Какъв претекст? Нарушен ли е общественият ред? Има ли някакво оплакване?
Финегън и Къркпатрик размениха отчаяни погледи.
— Мога ли да си позволя един въпрос? — смеейки се, каза Демпси. — Клопе потвърди ли, че е бил заплашван?
Фриц Блеш стисна устни.
— Господин Демпси, у нас банката е държава в държавата. Финансовите консорциуми са напълно независими. Те имат свои пазачи, свои детективи и своя собствена полиция. Мислите ли, че един банкер ще намесва в паричните си дела официалната полиция?
— Клопе не знае с кого има работа — изсмя се Къркпатрик. — Синдикатът е достатъчно мощен, за да постави Швейцария на колене!
Блеш го изгледа с безкрайно превъзходство.
— Никой досега не е успял! Знаете ли защо, капитане? В нашата страна не съществуват граждани, които могат да бъдат подкупени!
Подтекстът беше: „В Америка всички сте продажни“. Виждайки, че Къркпатрик се изчервява, Блеш не му остави време да говори.
— Капитане, мислите ли, че Габелоти и Волпоне са толкова луди, че да атакуват една банка в центъра на Цюрих?
— Защо не? — презрително се изкашля Къркпатрик. — Ако са убедени, че имат право…
Скот Демпси усети финеса на израза и хлъцна от удоволствие.
— Твърде хубаво е, за да изглежда възможно — изръмжа лейтенантът.
— Ако разбирам добре — възмути се Къркпатрик, — вие ще чакате тези мръсници да хвърлят Цюрих в огън и кръв, за да се намесите?
Блеш сухо го прекъсна.
— Знам какво трябва да правя!
— Ах, лейтенанте — мечтателно въздъхна Демпси. — Като си помисля, че можем да обезглавим Синдиката! Няма да се наложи да помръднете пръста си… Достатъчно е да имам малка цифра, само една цифра… Размера на нелегално изнесените капитали от САЩ… Само една дума на вашия банкер и ги сгащвам всички!
По намръщения израз на швейцареца Демпси разбра, че е преминал границата на допустимото. Той предпазливо обърна поглед и го насочи към тавана.
— Вижте, лейтенант — опита се да каже Къркпатрик, — далеч съм от мисълта да ви давам съвети… Но имайки предвид обстоятелствата, защо не използвате подслушвателни уредби?
Въпреки невинния тон Блеш го погледна смразяващо.
— Да оставим Уотъргейт във Вашингтон, капитане! Вие сте в Цюрих! Такива методи са ни противни!
Къркпатрик стисна юмруци и преглътна яростта си. Този дребен и арогантен чиновник щеше да допусне двамата капи на най-мощните нюйоркски фамилии да се измъкнат под носа им. Под въздействието на лицевите мускули цветът на лицето му стана като на патладжан.
Блеш забеляза това. Той реши да смекчи казаното и да убеди Къркпатрик. Затова застана пред него.
— Няма място за безпокойство, капитане. Аз направих нужното. Двама от моите хора пазят банката.
Мястото, където се намираше обраслото с бурени пасбище, беше обградено от двете си страни с хълмове, обрасли с борове. Всеки друг, освен Амедео Моробия неминуемо щеше да разбие своя апарат при кацането. Това приличаше на приземяване на дъното на гигантска чаша. Моробия имаше навика за това. Вече три години функционираше комбинацията с аероклуба. Достатъчно беше членовете на Синдиката или техните протежета да притежават карта на член на аероклуба, за да могат да прекрачат прага на летище Милано. Те бяха класирани в категорията „ученици пилоти“ и можеха да се движат свободно из определения за клубовете и авиотакситата терен.
За три години Амедео беше летял повече от сто пъти по маршрута Милано — Цюрих и обратно. Полетите бяха предимно дневни. Бръснейки склоновете на планината и следвайки техния профил, който ту се изкачваше, ту слизаше към долините, той избягваше засичането от радарите. Въпреки невзрачния си вид неговият МД-315 досега не му беше изневерил, отговаряйки незабавно на подадените команди с лоста за управление и позволявайки си понякога кацане на разстояние по-малко от триста метра. Обикновено пътниците скачаха още в движение и тичаха до близката горичка, където ги очакваше някакъв автомобил. Моробия поемаше успокоен обратния път и при завръщането си даваше отчет на Отавио Джакомази с помощта на телефона.