„Върнах се. Всичко е наред.“
Днес имаше лека промяна в програмата. Трябваше да приземи своя апарат на поляната, да го докара до линията на първите дървета, да го замаскира и да чака разпореждания.
— Колко време?
— Не знам — беше отговорил Отавио.
— Ако не се върна, има опасност в Милано да се обезпокоят.
— Може да си претърпял някаква повреда и да си бил принуден да кацнеш.
— Това е ясно, но трябва да ги предупредя.
— Окей. Аз ще се заема с това. Ако до разсъмване не дойде никой, можеш да се връщаш.
— Ясно.
От няколко минути Гларус беше останал от дясната страна. Той потърси с поглед долината, която трябваше да премине в бръснещ полет, да открие началото й и да се остави да падне като камък, изправяйки апарата си паралелно на земята, която се стабилизираше хоризонтално, след като оформяше остър ъгъл с подножието на хълмовете. Колелата влязоха в грубо съприкосновение с покритата с пукнатини земя. Спирачните елерони настръхнаха, показвайки се от крилата на МД, докато вятърът от витлата трасираше пътека сред бурените. Моробия продължи движението на самолета до насрещния край на „чашата“.
Джанкарло Фереро беше скочил, за да помогне на десетината пътници да се освободят от коланите.
— По-бързо, момчета! По-бързо! Чакат ви зад горичката.
Всички наскачаха от самолета. Бяха млади, облечени безукорно — с вратовръзки и сака. По-голямата част от тях носеха чанти и небрежно преметнати през ръката шлифери. По начина, по който изкачиха малката височина, се виждаше, че са тренирани атлети. Те бързо изчезнаха, скрити от листата на дърветата. Колите чакаха малко по-далеч. По различни пътища на малки групи те щяха да ги оставят в Цюрих, където трябваше да убиват времето си, докато настъпи часът за действия.
— Какво ще правим сега? — попита Фереро.
— Ще дремнем — наслуки каза Моробия.
— Дълго ли?
— Ех, приятелю, ако знаех… — с фатализъм отвърна Амедео.
Той се облегна на креслото със замислен вид и запали цигара.
— Моят приятел Волпоне и аз самият в пълно съгласие приехме серия от решения. Събрали сме се, за да ви ги обявим.
Еторе Габелоти хвърли на събралите се слушатели бащински и доброжелателен поглед. Конференцията се провеждаше в библиотеката на Италовата вила. Хората от двете фамилии не се бяха смесили. Членовете на единия и другия клан седяха разделени от двете страни на покритата с кожа маса. От едната се бяха настанили Итало Волпоне и Моше Юделман, също така Виторио Пицу, обграден от тримата капорежими — Алдо Амалфи, Висенте Бруторе и Джозеф Дото. Срещу тях седяха съветниците Кармине Кримело и Анджело Барба, респективно отляво и отдясно на дон Еторе, сотокапото Томас Мерта с Карло Бадалето и Франки Сабатини — неговите капорежими.
На края на масата седеше Лучано Цулино, кореспондент на Еторе Габелоти за Южна Европа. Зад затворената врата пазеше Симоне Феро.
Габелоти прие загрижено изражение.
— Нито Бебе Волпоне, нито аз сме за насилието. Но вие лесно може да разберете, че зад нашите лични грижи стои престижът на целия Синдикат. Какво би станало, ако един дребен банкер успее да се наложи безнаказано над Организацията? Затова моят съдружник и аз не сме съгласни да отминем това предизвикателство безнаказано.
Той протегна ръка към Волпоне.
— Итало, обясни на нашите приятели какво очакваме от тях…
Дон Еторе седна и попи потта от челото си. Итало се изправи. Само преди по-малко от две седмици той беше изправен пред подобна ситуация в Насау. Пред благородниците на двете фамилии Волпоне беше прочел трите букви, съставящи изпратената от неговия брат телеграма — „Аут“. Той не можеше да допусне, че може да бъде друг, освен временен заместник на дон Дженко, по-малкия брат, играча, когото никой не приемаше сериозно.
Смъртта на Дженко и последвалите събития бяха освободили брутално от мозъка му едно ново неочаквано чувство за отговорност, което никой не бе подозирал до този момент. Властта беше сладък плод със съвсем нов вкус, който му беше станал необходим. Нито Габелоти, нито който и да е друг можеха да му попречат да чувства нейната сладост.