Дон Еторе каза следните думи, сякаш беше напълно запознат с идеите на Итало:
— Обясни на моите момчета как ще бъдат евакуирани… Чувствам, че са обезпокоени…
Итало сякаш само това чакаше, за да вземе публично нов реванш. Той се усмихна приятелски на Габелоти.
— Мислил съм, дон Еторе, мислил съм…
Той прекрасно разбираше, че обръщението му в първо лице отнемаше възможността на Габелоти да се представи за участник във вземането на решението. Всъщност то му беше поднесено наготово от Отавио Джакомази, който беше организирал всичко още от Милано. Само че никой не го принуждаваше да споделя това с присъстващите.
— Когато напуснете развалините на банката, навън ще ви очакват шест автомобила. Те незабавно ще се разпръснат в различни посоки по предварително определен маршрут, който не се пресича с този на полицията.
— Кой ще управлява колите? — попита Кармине Кримело.
— Наши приятели. Те познават града като петте си пръста. По различни пътища всички ще се съберете на едно място в околностите на Цюрих.
— Четвърт час след експлозията всички пътища ще бъдат блокирани — каза Томас Мерта. — Какво ще правим? Ще стоим скрити в тази кравешка страна!
Итало го погледна недоволно.
— Мисля, че достатъчно ясно се изразих, утре сутринта ще закусим в Италия!
— Как ще минем границата?
— В мляко — спокойно отвърна Итало.
Той ги остави да напъват мозъците си известно време, после продължи:
— Моят брат Дженко има известни интереси в една фабрика за мляко в Цюрих. Всяка вечер хиляди бидони с мляко се събират и се отправят към фабриката. Три пъти седмично четиринадесет камиона цистерни се клатушкат към Милано, за да могат италианските бебета да пият прясно швейцарско мляко. Всяка цистерна съдържа петдесет хиляди литра мляко. Обаче ти, Томас, ако мразиш дотолкова млякото…
Няколко хихикания разредиха напрегнатата атмосфера. Волпоне вдигна ръка.
— От шест години митничарите гледат как камионите минават покрай тях. В осем от камионите моят брат е наредил да бъдат направени скривалища. Те побират лесно трима-четирима души. За по-малко от пет часа сте в Милано. Там ще ви чакат. Ясно ли е?
Анджело Барба рискува да постави въпроса, който пареше на устните му:
— А ние? Ако нещата тръгнат зле?
— Защо ще тръгнат зле? — учуди се Итало. — Можеш ли да ми кажеш каква връзка има между теб, един честен търговец, пребиваващ пътьом в Цюрих, и анархистите, които запалват една банка, без да задигнат поне един франк?
— Все пак да допуснем — настоя Барба упорито. — Как ще излезем от Швейцария?
Волпоне се усмихна снизходително:
— Как можеш да помислиш, Анджело, че не съм помислил за това?
22.
Фолко Мори обгърна стаята с поглед.
— Така ще мине — каза той. — Ти как мислиш?
Белинцона се намръщи:
— Не знам.
— Как така? Липсва ли нещо?
Фолко хвърли остър поглед към трупа на Орландо Барето. През време на пребиваването си в избата тялото се беше вкочанило напълно. След като Итало им беше наредил да го закарат в дома му, те напразно се бяха мъчили да го натикат в багажника на колата. Но мъртъв Барето беше още по-неудобен за маневриране, отколкото като жив. Беше невъзможно да го прегънат. Времето минаваше. Те рискуваха и го бяха сложили в подножието на задните седалки, покрит с швейцарско одеяло.
Фолко караше със стиснати зъби, спазвайки стриктно знаците и светофарите, давайки път на другите коли, внимаващ да не привлече вниманието към тях. До него, отпуснат, Пиетро сякаш беше лишен от нервна система. На първо време смъртта на Ландо го беше облекчила, към което се прибавяше увереността, че не могат да го обвинят в убийството му. Сега трябваше да живее насаме със себе си, избягвайки да мисли за изтърпяното унижение. Той не беше толкова глупав, за да не знае, че винаги е бил смятан за глупака във фамилията Волпоне. Много му се искаше да опише с гордост извършеното, за да им покаже изискания мизансцен от всички ъгли. За нещастие беше осъден да мълчи…