В апартамента на Ландо те бяха режисирали един аналогичен сценарий. Когато полицията или съседите, обезпокоени от ужасната миризма, откриеха тялото, имаше големи шансове всичко да мине за нещастен случай. Подът на салона беше от мрамор, рамката на един стол беше счупена и купчина чинии бяха разхвърляни в безпорядък на пода, сякаш всичко беше паднало от гардероба, откъдето Фолко, покачен на табуретка, ги беше съборил.
— Знаеш ли — каза Фолко, — все ми е едно. Когато го намерят, ние ще бъдем далеч.
— Той ми харесваше… — искрено каза Пиетро.
— Аз също го намирах симпатичен — отговори Фолко. — Просто е нямал шанс…
— Да — каза Белинцона. — Липса на шанс.
Те хвърлиха поглед към останките на своя колега, легнал с лице към пода, и се измъкнаха от апартамента. Итало беше наредил да се върнат във вилата колкото може по-скоро.
На Ханс Брегенц му беше омръзнало да тъпче по Щампфенбахщрасе. От два часа беше тук и можеше наизуст да изброи изложеното по витрините на магазините на петдесет метра около главния вход на Трейд Цюрих Банк. Лекият вятър започваше да щипе кожата му. Той вдигна яката на тренчкота си и погледна ръчния си часовник. Десет часа. Прекоси улицата, влезе в един пасаж и се спусна по стълбите, които водеха към търговската, открита за публиката в приземието, галерия.
— Паул! Омръзна ми! Кога ще ни сменят?
— В полунощ — каза Романсхорн.
— Бих пийнал нещо…
— Има ли новини?
— Какво ново искаш да има? Блеш дори не ни каза защо трябва да се крием около тази загубена банка! Нали си има пазачи за тая работа? Какъв мръсник!
Романсхорн вдигна рамене. Както Божиите заповеди, така и тези на лейтенант Блеш бяха неизповедими. Той винаги казваше на хората си само жизнено необходимото, без да намери за нужно да им обясни смисъла на поверените им мисии.
„Съобщавайте ми за всяко необикновено или нередно нещо, което става около банката.“
„Дано изпукате“ — прибави мислено Брегенц. Той взе уоки-токито от ръцете на съекипника си.
— Бягай на тротоара. Аз ще изпуша една тук.
— Съгласен — каза Романсхорн.
Той прекоси галерията, чиито стъклени витрини се отразяваха във вратите на банката и му осигуряваха отличен пункт за наблюдение. После тръгна по нанагорнището на улицата, по която от време на време минаваха автомобили.
Почти нямаше минувачи. В Цюрих всички стават и лягат рано. Романсхорн отново се замисли относно мисията им. Банките тук бяха нещо свято. Доколкото си спомняше, тук никой досега не беше вдигал ръка върху тях. Можеше да се помисли, че златните букви по тяхната фасада бяха достатъчни да ги запазят от всякакви видове осквернители.
В галерията Брегенц опипа бутоните на радиостанцията си. При натискането на единия от тях насреща му веднага се обади Централният комисариат. Той позна гласа на сержант Дорнер, който беше дежурен тази нощ.
— Нещо ново? — попита сержантът.
— Да, татко — каза Брегенц. — Замръзнаха ми тестикулите и ми е скучно!
Омер Клопе подложи шепите си под крана и утоли жаждата си. От сутринта не беше хапвал нищо. Преди погребението на Ренате беше изпил едно кафе без захар. Странно, но не усещаше глад. Волпоне и Габелоти не бяха вдигали ръка над него. Те се задоволяваха със заплахи и описания на мъките, които го очакват, ако не прехвърли оставените му на разположение парични фондове. Може би ако не съществуваше банкерската му етика, той с удоволствие би се избавил от тях. За него обаче беше невъзможно да предаде на Пол това, което Пиер беше оставил на съхранение у него. Смисълът на професионалната му чест беше в абсолютната секретност. Сега имаше достатъчно време, за да огледа този толкова често поставян за разрешаване проблем. Това, разбира се, не му донесе нищо ново, освен абсолютното убеждение, че изпълнява дълга си, запазвайки чрез мълчание това, което са защитавали преди него баща му и неговият дядо — поверените ценности. Досега упоритостта му беше коствала зъбите. Волпоне се беше заклел, че ще се захване с жена му, с банката и лично с неговата персона. Когато Волпоне крещеше в лицето му, Омер искаше да му помогне, да му каже, че действително притежава тези суми, но не може да му ги предаде, ако легалните условия около тяхното връчване не са спазени. Габелоти се беше показал по-спокоен, по-далновиден, редувайки заплахите със съжаления и обещания.
„Аз съм смутен, господин Клопе, от обстоятелството, че трябва да постъпвам така спрямо вас. Признайте си, че не ни давате възможност за избор. Ще ни принудите да ви разорим и унищожим.“