— Следвай ме. Не се докосвай до фаровете, докато не запаля моите. Ако Бог е с нас, ще достигнем планината. Отавио ще ни прекара през границата.
Той се качи отново в колата и потегли. Със загасени светлини двата автомобила изчезнаха бързо в нощта.
— Давай! — извика Симоне Феро към Алдо Амалфи. — Аз ще те прикрия!
Алдо се спусна с всички сили, прегънат на две, правейки зигзаги със скокове на планинска коза. Прикритият под покрива полицай изстреля към него един ред от своя щайн. Амалфи направи кълбо, претърколи се и се намери легнал пред вратата, през която изчезнаха Виторио, Мерта и другите. С отчаяние констатира, че гладката повърхност е лишена от всякаква дръжка. Машинално се обърна към полицая, който беше стрелял в него. Човекът вече нямаше лице. Вместо него имаше някаква кървава пихтия. Куршумът на Феро му беше пръснал черепа. Любопитното беше, че полицаят все още седеше подпрян на едно по чудо останало здраво стъкло, покрито с червено пюре. Тогава Алдо потърси с поглед Симоне. Той го откри на няколко метра от себе си, паднал по гръб, с разперени ръце и разтворени крака. На десет сантиметра от гърдите му беше паднал неговият херщал. Симеоне се бе разделил с верния си приятел чак след смъртта си. Тогава Алдо разбра, че е сам срещу всички и неговият ред е дошъл. Щеше да умре.
Той се изкачи зад парапета, който опасваше басейна с мляко. Цялата му защита беше релефът на парапета, образуващ двадесетсантиметров еркер. Покрай ушите му засвириха куршуми. Някои от тях удариха по камъка, други рикошираха в млякото и с остри писъци се забиваха в насрещната стена, в която се виждаше затворената за него врата. Полицаите бяха напреднали около петнадесетина метра, дължината на един басейн. Алдо забеляза между тях рус мъж в цивилни дрехи. Той стреля в него. Човекът се хвърли на земята и пропълзя напред под прикритието на парапета на предпоследния резервоар с мляко.
— Изправете се и излезте с вдигнати ръце! — извика той. — Аз съм лейтенант Блеш! Няма да ви бъде сторено никакво зло!
Алдо изстреля три куршума по посока на гласа. Те откъртиха парченца бетон от парапета. Наум му дойде въпросът в каква ли мръсотия е легнал? Коремът и гърдите му бяха мокри. Алдо прекара ръка под себе си, без да отмества поглед от Блеш. Когато я прибра към себе си, тя се оказа обагрена в червено. Тогава разбра, че това е неговата собствена кръв и раната му е тежка. Не посмя да пипне с пръсти мястото на раненото си тяло, разкъсано от куршума.
Страхът от тази рана го накара да подскочи като пружина, изстрелвайки остатъка от пълнителя си по посока на русия мъж. Градът от куршуми го посрещна във въздуха и го разкъса на две части. Алдо падна с главата напред в басейна с мляко, изхвърляйки след себе си белезникав гейзер.
— Спрете! — Блеш вдигна ръка към своите хора.
Той се приближи до резервоара. От детска възраст беше закърмен с поетичните разкази на тази смес от рози и крем. Кръвта и млякото имаха същият цвят както розите и крема. Можеше да се каже, че през живота си лейтенант Блеш не беше виждал нищо по-отвратително.
Когато достигна върха на гористия хълм, дон Еторе беше обхванат от световъртеж. Тъмнината беше тотална. Той знаеше, че се намира на някаква височина, но не виждаше нищо пред себе си, нито зад гърба си. За да изкачи наклона, беше държал ръката на Анджело Барба. Зад гърба му се движеше Фолко Мори, командос на Волпоне, намусен и мълчалив. За момент му хрумна идеята, че Итало го е довел тук, за да го очисти. Еторе пъхна ръка в джоба си и погали спусъка на своя люгер. До него достигна гласът на Итало:
— Моше, какво чакаш?
Снопът на едно електрическо фенерче проряза мрака. Почти веднага на сто-двеста метра пред групата им просветна отговорът на техния сигнал.
— Андиамо! — нареди Волпоне.
Дон Еторе, Моше Юделман, Фолко Мори, Пиетро Белинцона, Кармине Кримело и Анджело Барба го последваха в тъмнината. От време на време Моше светваше в краката си, за да избегне някоя неравност или дупка. След обаждането на Виторио Пицу между Еторе и Волпоне се беше състоял кратък разговор. Съвсем хладен. През последните дни надеждата ги беше посетила на кратки интервали. Сега неуспехът на общите им усилия ги разделяше окончателно.
— Мога да те взема с мен — беше казал Волпоне, — ако тръгнем незабавно.
Габелоти се беше подвоумил. Моше беше подкрепил двамата му съветници Барба и Кримело, че временното отстъпление е най-мъдрото решение в момента. Това нощно бягство не му беше харесало никак. Накрая всички се бяха намъкнали в огромния мерцедес 600, управляван от Мори под указанията на един командос, който познаваше пътя. Последният беше изпратен от Отавио и се беше появил в апартамента на Инес, чиято незначителност допълнително беше изострила отношенията им. Преди тръгването им Волпоне беше телефонирал на Енцо Приано, управителя на сервиза, в който беше затворен Омер Клопе.