Всеки път, когато имаше сексуални отношения — а това ставаше веднъж седмично — Омер Клопе зачестяваше миенето на зъбите си за период от четиридесет и осем часа. Това му беше необходимо, за да се пребори с милиардите микроби в устната кухина, появили се от контакта на устните със съмнителната повърхност на кожата на партньорката му. Сега беше на осмото миене за този ден, упорито убивайки неприятеля с модерните си съоръжения, когато чу дискретното позвъняване на телефона. Той изплю в умивалника антисептичната течност, с която се жабуркаше, за последно хвърли доволен поглед върху миниатюрната тоалетна стая, съжителстваща с бюрото му — беше я направил специално за зъбната си хигиена — и вдигна слушалката.
— Спешно и лично, този господин казва, че е „Мамма“… — каза телефонистката. — Да ви свържа ли?
— Прехвърлете разговора при мен.
Чу се щракане и в разстояние на две секунди банкерът чуваше в слушалката нечие учестено дишане. Инстинктивно Клопе застана нащрек. Дългата практика го беше надарила с шесто чувство. Той надушваше безпогрешно съмнителните точки, понякога по цифрите, понякога по интонацията, по лицето на събеседника си, разтревожен понякога от едно потрепване на клепача или от един нервен тик, недоловим за никой друг, освен за него.
— Ало…
— Ало… господин Клопе?
— На телефона.
— Мамма.
Не беше гласът на Дженко Волпоне. Не можеше да бъде друг, освен пълномощника му, малкият хилав О’Брайън. Любопитно: Волпоне беше уточнил, че лично той ще телефонира. Омер предпазливо потвърди присъствието си:
— Слушам ви.
— Знаете ли кой съм?
— Да.
— Направете трансфера, както сме се договорили.
— Отлично.
— С едно малко изменение.
Ръката на Клопе, която държеше слушалката, конвулсивно се присви. Той не беше сгрешил. Във въздуха се носеше фалш.
— Каква промяна?
— В направлението на фондовете.
— Къде трябва да ги адресирам?
— Централна банка Женева. Веднага!
— Неприятно.
— Пардон?
Клопе усети отново учестеното дишане на О’Брайън.
— Казвам, че е неприятно. Не мога да извърша това прехвърляне без писменото нареждане на някого от вас двамата.
— Но защо? Ние бързаме! Нали бяхме се договорили…
Клопе каза студено:
— Нашите уговорки могат да бъдат в сила само ако клаузите на сключения договор са спазени. Вие искате да промените първоначално уговореното направление.
— Добре. Какво трябва да направя?
— Една формалност, която ще ви отнеме не повече от минута. Просто имам нужда от вашия подпис.
— Но аз не съм в Швейцария!
— Съжалявам. Личността, която беше с вас, тук ли е още?
Късо суетене на другия край на жицата:
— Не вярвам. Би трябвало да е на път да се присъедини към мен.
Омер усети, че адвокатът лъже. Главната негова задача беше да закриля своите клиенти. Макар че в този случай нямаше никаква видима причина за неговите съмнения, Клопе реши, че трябва да печели време. Не беше такъв човек, че да изтърве два милиарда долара на вятъра, без да вземе елементарни предпазни мерки. Последва леко отстъпление:
— Разбирам много добре положението. Пратете ми нареждане, подписано от вашата ръка, и то ще бъде незабавно изпълнено.
— Повтарям ви, че това е спешно! — изкрещя О’Брайън.
— Писмото ще пристигне за 48 часа.
— Но това е много време!
Последва няколко секунди мълчание.
О’Брайън поднови разговора с глас, контролиран с усилие:
— Вижте… Като се има предвид спешността… Вие никак не ме улеснявате. Моят клиент ще бъде недоволен.
— Вярвайте ми, господине, че съжалявам. Но нямам никакъв друг начин.
— Добре! Пристигам с първия самолет! Тази вечер ще бъда при вас!
— Тази вечер? Откъде се обаждате?
— От Насау.
— Колко е часът при вас?
— Обяд.
— Знаете ли, господине, че в Цюрих е деветнадесет часът и това, че още съм в бюрото си, е изключение?
— Господин Клопе — изръмжа О’Брайън, — за една сделка от такъв обем денят и нощта не са от значение!
— Не мислете така, господине. Аз имам свои задължения за тази вечер.