— Сигурен ли сте?
— Как може да бъде? — намеси се Кайеф, вдигайки рамене. — Можете ли вие самият да познаете със сигурност някакъв обект, принадлежащ на ваши близки?
— Комисарю, не разбирам — иронично се намеси Хенли. — Нашият клиент си беше взел два дни отпуск на Бахамските острови, а вие го викате да дойде специално…
— Аз само го помолих — прекъсна го Къркпатрик, без да изпуска от очи Итало. — За да улесни разследването ни. Господин Волпоне не е задължен да изпълнява нашата молба. Трябва да призная, господин Волпоне, че не очаквах да ви видя, заобиколен от адвокати, за една обикновена формалност.
— Кога е намерен кракът? — попита Итало.
— Преди тридесет и шест часа. Върху решетката на един локомотив, влизащ в гарата на Цюрих.
— Да си вървим — подхвърли нервно Итало.
— Що се касае до вашия брат, ще бъда принуден да обявя търсенето му в международен мащаб. Възможно е в различните стадии на разследването да имам нужда от вашето участие.
— Знаете къде да намерите господин Волпоне — каза Кайеф.
— Господин Волпоне, имате ли намерение да напускате в близките дни Ню Йорк? — попита Къркпатрик.
— Пардон? — задъха се Мърдл.
— Нищо особено. Просто имам нужда да знам къде да намеря вашия клиент в случай на нужда.
— Заминавам за Швейцария с първия самолет — изръмжа Итало с уморен глас и наведена глава. — Ако нещо се е случило с моя брат, искам да го знам.
— Дано не е той. Има още нещо, което безпокои нашите швейцарски колеги. В джоба на панталона… Искам да кажа, на тази част от панталона, която се е намирала върху крака, е намерен билет само за отиване Цюрих — Женева, продупчен в Цюрих само двадесет минути преди откриването на нещастието.
— Какво от това? — намеси се Мърдл.
— Господин адвокат… — произнесе Къркпатрик недоволно. — Една неизвестна личност взима влака Цюрих — Женева и отрязаният крак на тази личност се появява двадесет минути по-късно в точката, от която е тръгнал.
— Е, и, господин капитан?
— Според всички вероятности този крак би трябвало да се намери в Женева, нали?
— Докато не е намерен собственикът му, това не променя нищо.
— Да си вървим — повтори Итало.
— Господин Волпоне — заключи Къркпатрик, — ако получите някаква вест от брат си, моля да ме уведомите. От своя страна аз също ще ви съобщя, ако има нещо ново.
Последваха сдържани кимвания от едната и другата страна. Итало Волпоне и адвокатите излязоха. Едва вратата се затвори след тях и Финегън се показа.
— Финегън! — каза весело Къркпатрик. — Те вече нервничат. Нека вашите момчета да проверят дали този хулиган ще вземе самолета за Цюрих. Искам двама от моите хора да са на борда! Определете Каванаут и Махони!
Той се измъкна изпод тялото й, обърна глава, когато тя поиска, смеейки се, да го целуне, и се изправи:
— Чакат ни!
— Какво от това? Може да стане забавно!
— Не обичам да закъснявам.
— Да знаеш колко се възбуждам, когато виждам, че се страхуваш да не те изнасиля! Но страх ли те е наистина?
Курт си избърса устните с опакото на ръката. Ренате го изненада.
— Моето червило е неизтриваемо. Да опитам ли пак?
Курт започна да отстъпва. Произхождащ от дребнобуржоазно семейство, той се чувствуваше зле в ролята си, разкъсван между произхода си от низините — което често обявяваше на висок глас, за да не бъде изненадан — и желанието му за комфорт, революционни речи, вкуса му към лукса и желанието да бъде богат. В него съществуваха съвместно всички тези несъвместими едно с друго желания. Това се отнасяше и за предстоящата женитба, чийто дълбок смисъл той все още не можеше да разбере. Ренате Клопе олицетворяваше всичко, което Курт декларираше, че мрази: неподчинение, безсъвестност, богатство, необичайна хубост и едно тотално безразличие към големите проблеми на планетата: глад в света, замърсяването на околната среда, марксизма и идеалите на трудовите маси.
В курсовете по лингвистика на Цюрихския факултет, където Курт Хайнц преподаваше, той разговаряше по-охотно със студентите за Ленин, отколкото за Трубецкой или Чосер. Проповядваше абсолютна сексуална свобода и хвърляше мълнии върху семейството, религията, хипократията, тръстовете и икономическата зависимост.
В частния си живот той беше срамежлив, както бяха констатирали по-свободно държащите се негови студентки, чиито аванси бе отблъснал. Всъщност не му стигаше смелост да превърне теориите си в практика. Освобождаващият жест, който препоръчваше горещо на другите и който щеше да успокои духа му, той никога не можеше да извърши.