— Шшт, шшт — просъска човекът с колта.
С върха на оръжието си той й показа къде да застане.
— Мога ли поне да знам какво искате от мен? — запита Биаска, когото страхът завладяваше все повече.
— Вече ти казахме. Патъците. Тръгвай!
— Хей! — подхвърли останалият до вратата бандит. — Ще затваряме ли?
Мъжът, който беше накарал Биаска да коленичи, се обърна към касиерката:
— Пусни пердетата на витрината.
Ужасена, тя напусна мястото си, опитвайки се да закрие с две ръце разкъсаното деколте, от което се подаваше едрата й гръд.
Той й напомни:
— Не забравяй да залепиш това — подаде й табелката, която измъкна от джоба си.
Тя я разтвори и всички можаха да прочетат написаното: „Затворено поради ремонт“. Другите двама побутнаха Биаска към задното помещение на магазина. При влизането им никой от работниците не се помръдна, което не попречи на шефа им да забележи:
— Не се опитвайте да ме защитавате! Те са въоръжени!
— Това какво е? — попита „цигуларят“, посочвайки стотиците мулажи, подредени по стелажите.
Неговият колега беше останал до вратата, „покривайки“ с пистолета си десетина ококорени и изплашени обущари.
— Мулажите на моите клиенти — каза Биаска. — Сега можете ли да ми обясните…
— Донеси ми един!
Пиетро изпълни нареждането. Разглеждайки го, бандитът запита:
— От какво са направени?
— Две хиляди и шестстотин от гипс — послушно отговори Биаска.
— Защо е написано тук: „Пол Нюман“?
— Защото това е неговият отпечатък.
— Хе — подсвирна бандитът с възхищение, — не може да се каже, че обуваш бедняци!
Пиетро повдигна неразбиращо рамене:
— Слушайте, на какво играете?
— Ти и ти! — заповяда „цигуларят“, посочвайки с показалец двама от чираците. — Взимайте тези пръчки там и свалете всички тези „крака“ на земята!
— Ах! Не! — изкрещя Биаска. — Вие нямате право!
С две крачки този, който го бе накарал да му лъска обувките, се намери при него. С удар на ръкохватката на пистолета му разкъса бузата.
— Не правете това… Те са целият ми капитал…
— Какво чакате? — викна заплашително „цигуларят“.
С върха на прътовете чираците започнаха да разчистват лавиците. Гипсовите калъпи се сгромолясваха на пода със звук на строшени гърнета.
— Помогнете им, вие останалите!
Останалите се включиха в работа, обръщайки глава, за да не виждат сълзите и кръвта по бузите на техния господар.
— Сега тъпчете! Строшете всичко! Останала е една там, горе! Смъкнете я!
Най-възрастният обущар се намеси:
— Тази не! Това е на Мерилин!
— Мерилин? Ти се шегуваш!
— Моля ви!
— Запази я твоята Мерилин! И без това там, където е, тя няма нужда от нови обувки. Тъпчете! Трошете!
С лице, скрито в дланите си, Биаска гледаше шокиран как сътрудниците му, неговите деца, мачкат единствените калъпи, които бяха създали богатството му и за възстановяването на които щяха да минат години — ако му подаряха живота.
— Сега ми покажете склада за кожи!
Биаска посочи с глава вратата в дъното на помещението, скрита от облаците прах. Той стана с мъка, залитайки из парчетата гипс, като не можа да се въздържи да не прочете върху едно парче: „Хенри Кисинджър“. Персоналът не се помръдваше. Той натисна дръжката на вратата. Складът беше претъпкан с кожи от Италия или Англия и с готови обувки. Човекът бавно отвори калъфа на цигулката. За голяма изненада тя не съдържаше автомат, както предполагаше Биаска, а горелка и миниатюрна бутилка с пропан.
— Да не би да запалите това? — попита невярващ на очите си Пиетро.
Без да го удостои с отговор, палачът му разпръсна с крак обувките. Все пак подхвърли:
— Няма. Само ще поопърлим стоката ти.
Той завъртя едно колело. Със свистене газът се измъкваше от бутилката. Мъжът запали горелката със запалка. Пламъкът засвистя, удължи се и започна да лиже обувките и кутиите от картон.
— Пари ли искате? — попита Пиетро, оглушен от този кошмар.
— Не, не. Не искаме пари…
— Какво тогава?
— Събуй се бос.
Той се събу машинално. Вече не го беше страх. Какво ли по-лошо можеше да му се случи? Калъпите бяха превърнати в прах, публично го бяха превърнали в плашило, стоката му беше безвъзвратно унищожена. Съвсем не от любопитство попита:
— Защо?
— Имаш ли отпечатък от краката?