— Не.
— Толкова по-добре. Нямаше да можеш да го използваш.
— Защо?
С едно непредвидено и неочаквано движение тежката горелка се стовари върху двата боси крака и той съвсем отчетливо чу пукането на собствените си кости.
— Тъй като те никога няма да имат същата форма — подхвърли учтиво бандитът с горелката.
Когато вълната от болки завладя Биаска и той реши да закрещи, видя, че е сам в склада.
4.
Оставяйки Итало Волпоне на летище Кенеди, Моше Юделман нареди на шофьора си да го закара колкото се може по-бързо у дома му, без обаче да нарушава правилата на движение в Ню Йорк. По-добре от всеки друг той знаеше, че да живееш в нарушение на закона, означава пълно подчинение на хилядите нужни и ненужни закончета и наредби, регулиращи живота на обикновените граждани. Да се опитват да ги заобикалят, беше привилегия на слабите, предвидени да загинат, премазани от системата.
Няколко години преди това той беше прочел в един италиански всекидневник в рубриката за произшествията следния случай: един министър, спрян от моторизиран полицай за превишаване на скоростта, го беше заплашил със санкции. Глупав и дисциплиниран, полицаят не беше оставил да го уплашат и му беше съставил акт. Историята беше станала общо достояние и министърът беше направил всичко възможно да уволни служителя, докато последният, отказвайки категорично да скъса акта, беше вдигнал по тревога своя профсъюз, общественото мнение и Пазителя на печата. В края на краищата глиненото гърне беше смачкало желязното. Полицаят си беше останал полицай, а министъра го бяха принудили да си подаде оставката: неприятна история, но много поучителна!
Такова нещо не можеше да се случи на Моше. При него важеше едно златно правило: да дава на незначителните това, което обществото им отказваше — значимост. Колкото по-нискостоящи и малозначими бяха тези, с които той имаше работа, толкова повече внимание и учтивост им отделяше. За нещастие на по-високо ниво това правило оставаше без ефект. Шефовете на големите фамилии на Синдиката бяха по-опасни за манипулиране от буре с динамит. Тяхната власт не беше създадена по пътя на избора, а вследствие една огромна серия от убийства със собствени ръце или чрез наемници, целяща да отстрани по-високостоящите на стълбата съперници; преди да паднат убити те самите сред насилие и кръв, чисти параноици, „капи“, не страдаха от противоречия и чувствайки се перманентно заплашени, нямаха доверие на никого. Ако Юделман досега беше запазил кожата си, то бе вследствие далечното му стратегическо проучване на възможните предателства, разтрогвания на съюзи, съумявайки винаги навреме да измъкне машата си от огъня.
С огорчение Моше помисли, че неприятностите тепърва започват. Той не беше разкрил всичките си подозрения пред Итало. Освен изключителни професионални качества Юделман не намираше нищо мъжко у О’Брайън. Считаше го за слаб, нерешителен и с прекалено пуритански маниери, за да му гласува и най-малкото доверие. Мошеник, готов да си свали сакото при първата усмивка на някоя проститутка.
Ако кракът беше действително собственост на Дженко Волпоне, ако донът действително беше загинал при Цюрих, имаше големи шансове да се окаже, че това не е станало случайно. Кому би донесло облага подобно престъпление?
Моше автоматично изключи от съучастничество в това евентуално престъпление фамилията Габелоти. Нейният капо, дон Еторе, не беше такъв идиот, че да премине в атака, преди да е завършила деликатната банкова игра, която щеше да се разиграе в следващите дни. Освен това въпросите около заместването на дон Волпоне щяха да бъдат толкова решителни, че неминуемо щяха да повлекат намесата на всемогъщата „Комисионе“.
За момента никой в Синдиката нямаше интерес да наруши крехкия мир, установен по всеобщо споразумение от три години насам. Всичко се знаеше от Габелоти. Освен това той прекрасно разбираше, че по-високостоящите му закрилници никога нямаше да му простят запалването на нова война между двете фамилии, от която никой нямаше да има полза. Значи оставаше О’Брайън.
Юделман го считаше за достатъчно ненормален, за да допусне, че ще може да сложи ръка върху парите на Синдиката, без да остави кожата си, макар че това означаваше толкова сигурна смърт, както ако беше си теглил сам куршум в главата. За нещастие Моше беше човекът, успял да убеди Волпоне и Габелоти в необходимостта от това временно обединяване с цел уникалната банкова операция. Значи той беше в дъното на това съгласие, което вследствие лудостта на един безотговорен тип рискуваше да се превърне във водопад от убийства.