Омер Клопе се намръщи. Химене се направи, че не вижда това. Сто пъти досега бяха имали различни спорове за бъдещия им зет. Химене го намираше очарователен, понеже го считаха за бунтовник, а Омер се хващаше за основите на бунта, които смяташе за инфантилни, нереални и отрицателни, макар че положението на Курт Хайнц в университета тайно се стабилизираше.
— Пожелавам ви лека нощ.
Химене се усмихна както подобава на една добра съпруга. После прибави с леко безпокойство в гласа:
— Вие работите много, Омер… Ще се видим ли на закуска? Искам да споделя с вас последните приготовления, които направих във връзка с брачната церемония.
Клопе й хвърли остър поглед, който тя се престори, че не забелязва. Без да се наговарят взаимно, редът, фиксиран от Ренате за сватбата й, се беше превърнал в тема табу. „Проклятие за този, който предизвика скандала!“ — казваха свещените писания.
— Не забравяйте, че сватбата е в четвъртък — каза Химене с наведени очи.
— Няма шанс да забравя — изръмжа Омер. — Лека нощ.
Виждайки го да изчезва, тя помисли, че той е добър съпруг, добър християнин, добър гражданин, добър баща — трябва да бъдеш такъв, за да приемеш с това социално положение кошмарния каприз на собствената си дъщеря във връзка със сватбата й! Омер никога не беше забравял рождения ден на Химене, никога не беше закъснявал за вечеря. Дори по времето, когато още беше привлекателен, никога не беше вдигал очи към друга жена, освен към нея.
Още веднъж тя се запита дали ще посмее да го попита относно тези снимки (намерени по чиста случайност) в джоба на едно от пардесютата му, което тя прибираше в един от гардеробите.
Те представляваха цветна жена, позираща облечена в монокини. Както беше предположила Химене, тази жена не можеше да работи другаде, освен в цирк: тя изглеждаше по-голяма от цяла кула.
Въпреки протестите му Моше Юделман беше настоял младият Волпоне да бъде придружен от две „торпеда“. Но не каквито и да е. По различни причини Фолко Мори и Пиетро Белинцона се ползваха с неговото пълно доверие. Мори беше останал обикновен изпълнител въпреки изключителните си качества. Изглеждаше доволен от ролята си на подчинен, от която живият му дух, презрението към опасността и вродената му диващина можеха да го измъкнат. За нещастие тъкмо тези негови качества, към които се прибавяше още едно — може би най-големият специалист в света по хвърляне на нож — го правеха да изглежда съмнителен в очите на шефовете му, които несправедливо го държаха настрани от отговорни постове.
„Капо режимите“, които показваха престорено благоразположение към него, всъщност се бояха като от кралска кобра. Под предлог, че винаги прекалява с жестокостта си — удря, вместо да заплашва, изтезава, вместо да коригира, осакатява там, където трябва да нанесе една лечима рана — те го бяха ограничили в ролята на екзекутор по отношение на онези, които не се подчиняват достатъчно бързо на законите на фамилията Волпоне. Но когато Фолко Мори биваше пуснат в акция, удоволствието от нея надделяваше над всичко, нищо не беше в състояние да го спре.
Пиетро Белинцона беше много по-обикновен. Той изпълняваше много по-деликатни задачи, без да мигне, без никога да се опита да разбере защо трябва да ги върши. Наближаваше петдесетте. Неговите разкошни рамене на борец криеха един недостатък, наследен от детинство, слабостта към сладкишите и бонбоните. Фактът, че изпиваше по една бутилка уиски на ден, не му пречеше точно да уцели жертвата си. На служба при Дженко Волпоне от дванадесет години, той беше доволен от съдбата си, щастлив, че не трябва да мисли за своя собствена сметка, а да изпълнява заповедите, които му се дават, каквито и да са те.
Лично Моше Юделман му беше наредил да остане непрекъснато подръка на Итало Бебе Волпоне и той щеше да го направи. В замяна на това Фолко Мори беше натоварен с осигуряването на безопасността на брата на дон Дженко с нареждане да се намесва само в случай на опасност. Жалко… Пиетро Белинцона обожаваше компанията на Фолко. Те често бяха работили заедно и всеки от случаите беше за него източник на професионално обогатяване.
Мори работеше като артист. Който не беше го виждал как чупи крак на неиздължил се навреме заемоискател с удар на бейзболна палка, не бе виждал нищо. Белинцона адмирираше този финес. Неговата душа повече го подтикваше към разрушение и унищожение, отколкото към удължаване на удоволствието.
Пиетро премина с Волпоне митническия контрол, удържайки се навреме от намигване към задълбочения в четене на някакво списание Фолко. Обзе го носталгия към неговия валтер ПП, останал на топло в квартирата му около Манхатън, любовно скрит зад тръбите на парното в банята. Юделман, считайки с основание, че полицаите ще ги прекарат през рентгена, му беше забранил да го взима със себе си. Епохата се беше променила. Откачени от всякакъв вид отвличаха самолети, докато преброиш до десет, без дори да могат да използват сумите, получени в откуп. Белинцона, който обичаше дълбоко реда, не разбираше защо някакви аматьори излагат професията заради мъгляви политически цели. Идеята, че човек на Синдиката ще му връчи подобно на неговото оръжие в Цюрих, го утешаваше.