Пиетро продължаваше да стои пред входа на моргата, облегнат на един стълб, чистейки зъбите си с невинен вид. Сега историята се повтори както на отиване. Мори го поздрави мислено за хладнокръвието. Улицата беше еднопосочна и с лек наклон. От двете страни бяха гарирани коли, оставяйки съвсем малко място за рядко минаващите автомобили. Малко по-нагоре от моргата улицата се разширяваше и четири автомобила бяха паркирани перпендикулярно на тротоара. Скрит от ъгъла на зданието, Фолко се опита да отвори вратата на един фиат. Заключена. Следващата, едно рено с масленозелен цвят, също беше заключена. Третата, тежък мерцедес, се отвори веднага щом той натисна дръжката на вратата му. Никой не се виждаше наоколо. Фолко се намести зад волана, отпусна ръчната спирачка и със задоволство констатира, че колата потегля по инерция. На устните му се появи усмивка и той отново дръпна ръчката на спирачката. После излезе и застана на ъгъла на сградата.
Няколко минути по-късно Итало се появи на входа на моргата, натъпка Белинцона във форда им, също взет под наем, и потегли. Останалото стана твърде бързо.
На три скока Фолко се намъкна в мерцедеса. Държейки вратата полуотворена, той отпусна ръчната и сложи крак върху крачната спирачка. Няколко секунди по-късно фордът мина покрай тях с хъркането на изтезаваните скорости. Едва успя да забележи зад волана лицето на Итало, сгърчено и каменно. Без да чака, Мори махна крака си от педала и излезе, оставяйки мерцедеса със своите тон и половина да тръгва назад, докато бронята му опря в паркирания насреща му фолксваген. Фолко незабавно се скри в един вход и таксито, което беше потеглило първо, се заби в застаналия напряко мерцедес със свистене на спирачки и звънтене на ламарина, покрити незабавно от трясъка, с който вторият преследвач се беше намъкнал в багажника му. Докато шофьорът слизаше и ругаейки, констатираше повредите, Фолко се измъкна през коридора на зданието, чийто изход водеше на задната улица.
Оставаше му да достигне до собствения автомобил и спокойно да се прибере в хотела си. За момента преследването беше прекратено. Сега трябваше да го спре окончателно с по-радикални мерки. Опитът, който имаше, говореше красноречиво, че досега всеки човек, намерил се в неговото полезрение, трябваше да се счита за мъртвец. Фолко реши, че ще бъде посегателство върху честта му, ако поне един от двамата преследвачи види как изгрява слънцето на следващата утрин.
Вече беше заобиколил сградата, когато забеляза, че в ръката му все още се намира букетът анемонии.
Фолко разтвори пръсти. Цветята се изсипаха на платното. Той не можеше да понася цветя, освен ако не бяха във формата на венец върху гроба на враговете му.
6.
— Имате ли уговорена среща?
— Не.
— Не зная дали господин Клопе е в бюрото си.
Човекът в черно я погледна, без да каже нито дума. Смутено секретарката добави:
— Бихте ли казали името си?
— Волпоне — каза той, без да спира да я гледа.
Изчервявайки се, тя се отдалечи, доволна, че не е повече пред погледа на този странен мъж. На лицето му беше застинала маска на страдание и устните му образуваха изкуствена и безпокояща усмивка. В облеклото си имаше нещо мъртвешко, костюм, връзка и обувки, всичките в черно. Като ангел на смъртта.
— Господине, имате посетител.
— Кой е той, Марджори?
— Каза, че се нарича Волпоне.
Клопе заинтригувано вдигна глава. Вместо О’Брайън, когото очакваше, ето че се появяваше Волпоне. Но нали този лъжлив пълномощник му беше казал, че Волпоне се е върнал в САЩ. Идеален момент за изясняване на положението.
— Кажете на господин Волпоне, че ще го приема. Поканете го да влезе след една минута.
Той направи полуоблекчена, полуразочарована гримаса. От една страна, щеше да предупреди Волпоне за неделикатните усилия на съдружника му. От друга страна, се надяваше, че повереният му капитал ще дава още известно време плодове в Шаан, при приятеля му Шмеелблинк, „банкера на банкерите“. Наум Клопе направи бързи изчисления: „За три дни чистата печалба от вложения капитал се равнява на 109 588 долара по три, т.е. 328 764 долара. Без да смятам 0,125 на сто от двата милиарда, предназначени за класическите «банкови разходи» и които се равняват на два милиона и половина. Алилуя“.
— Господин Волпоне — обяви Марджори.
Клопе стана, за да посрещне този, който преди три дни му беше дал „абрачо“ — традиционната прегръдка на сицилийските мафиози. Ръката му се беше протегнала за поздрав и за да се предпази от една нова прегръдка, той заобиколи бюрото си. Но ето че с изненада видя един непознат. Тази глупачка Марджори вече беше затворила облечената с кожа врата. Твърде късно беше да го изпроводи обратно.