— Повторете! — прошепна Волпоне с неузнаваем глас.
— Не знам за какво говорите — отсече Клопе.
— Вие подигравате ли се с мен? — изсъска Итало с разкривено лице.
— Господин Волпоне, аз се присъединявам към вашия траур. В никакъв случай обаче не мога да понеса липсата на възпитание от ваша страна.
Итало потърси с очи сънната му артерия, в която щеше да забие палците си и да стиска, да стиска, докато излезе от този кошмар, да се върне в реалността и да стъпи на твърда земя. Всичките му чувства бяха обединени в едно, което постепенно го завладяваше: да убива!
— За последен път ви питам! Къде са капиталите?
— Моля ви да излезете незабавно.
Итало изгледа студения и закръглен човечец, който се осмеляваше в негово лице да предизвиква Синдиката.
— Знаеш ли кой съм аз? — заекна той.
Нищо не се помръдна по лицето на Омер Клопе.
— Излезте! — каза студено той.
Пред очите на Волпоне затанцуваха червени и черни пламъци.
— Слушайте ме добре!… Слушайте ме внимателно!… Не зная каква игра играете, но ви предупреждавам за последен път!… Давам ви срок до утре на обяд да прехвърлите нашите два милиарда долара! Изпуснете ли този срок, вие сте мъртъв!
— Още една дума и ще накарам да ви изгонят от Швейцария незабавно!
— Това няма да ви възкреси! — заплаши го Волпоне.
Той залитна като пиян по посока към вратата, направи две крачки, после се обърна:
— Никой повече няма да е в състояние да ви помогне. Утре на обяд, не забравяйте!
Преди да излезе, Итало насочи показалеца си към Клопе и с трептящ от злоба глас каза:
— Вие вече смърдите на леш!
Пиетро Белинцона потърка бузата си с ръка.
— До днес никой не ми беше удрял шамар…
— Виждаш ли, всичко се случва — каза лаконично Фолко Мори.
— Да ми строши мутрата, да стреля по мен, съгласен съм, но това!… Това е… това е…
— Унизително — допълни Мори.
— Ето! Унизително! Ти щеше ли да го оставиш?
— Досега никой не ме е удрял — тихо отговори Мори с поглед, зареян в далечината.
Той се беше изтегнал върху леглото, елегантно облечен в черно, с безупречен възел на връзката си. Луксозните му мокасини почиваха върху снежнобялата възглавница.
— Щях да го ударя!
— Защо не го направи?
Белинцона вдигна ядосано рамене.
— Защото той е Волпоне!
— Защо той ти удари шамар? — попита насмешливо Фолко.
— Само ако знаех! Смееш ли се?
— Не се смея. Усмихвам се.
— Какво щеше да направиш на мое място?
— Да подам другата буза.
— Какво има против мен?
— Иди да го питаш.
— По дяволите, по дяволите и по дяволите! — изруга Белинцона, удряйки с огромния си юмрук по дланта на лявата си ръка.
Още с пристигането си в Цюрих преди три часа той непрекъснато усещаше последствията от ужасяващото настроение на своя шеф. Между другото имаше чувството, че тук не е необходим.
Обикновено той знаеше в какво се състои работата. Не напълно (Пиетро не беше посветен в тайните на боговете), но в общи линии. Цу Дженко Волпоне, на когото беше служил като телохранител, многократно беше споделял с него някоя мисъл, беше му казвал някоя приятна дума. Но Итало! Той дори не му беше позволил да го придружи в моргата. Когато беше излязъл, бутайки го пред себе си, Пиетро го беше попитал дали всичко е наред. Тогава беше последвала тирадата: „Затваряй си устата, купчина с лайна!“. Белинцона беше изпитал много повече безпокойство, отколкото яд. Никой не беше го третирал по този начин. Всъщност да, един или два пъти. Но тези, които се бяха опитвали, не бяха живели дълго, за да могат да се похвалят. Колкото до плесницата!…
Излизайки от банката, Итало беше поел пътя към хотела със стиснати зъби. Белинцона го беше придружил до асансьора, след това по коридора, суетейки се, когато Волпоне извади ключа, за да влезе в апартамента си. Сякаш сега беше забелязал присъствието на своя телохранител:
— Какво се въртиш тук?
Тъй като Пиетро не знаеше какво да отговори, Бебе беше повторил със злоба:
— А? Какво се въртиш тук?
Явно впечатлен от бледността, бесния блясък на погледа му и честотата на тиковете, които разкривяваха лицето му, Белинцона беше изтърсил:
— Ами Моше ми беше казал…
Още не беше завършил изречението си, и плесницата изплющя върху бузата му.
— Изчезвай!