— Ах! — победоносно каза Ренате. — Имах право! Пролетта ти действа.
Банкерът се усмихна:
— Мануела! Все пак ще взема малко суфле.
Лицето на Химене просия. Когато Омер се хранеше, тя беше на седмото небе.
Вече цял час те бяха в апартамента си на третия етаж. Опитът не беше успял! Той беше разчитал на пролетта и мислеше, че ще й направи огромно впечатление, завеждайки я в Сорди, най-луксозния хотел на Цюрих. Всичко, което беше постигнал досега, беше една съблечена блуза и няколко милувки по голия гръб, без тя да му позволи да разкопчее сутиена й.
Той още веднъж се опита да я привлече към себе си, поставяйки ръка на бедрото й. Тя поправи полата си и седна.
— Мадлен… защо?
Тя стана, отправи се към прозореца, дръпна пердетата и залепи чело на стъклото.
— Какво съм ти направил, Мадлен?
Той отчаяно помисли, че ще загуби парите и ценното си време. Хлапачката беше упорита като муле. Като знаеше, че я желае до лудост, тя садистично се наслаждаваше, правейки му различни номера.
— Мадлен, аз ти говоря!
— Чувам те…
Тя искаше да я уважава, да не я третира като вещ, която се вижда веднъж седмично в една хотелска стая, докато другата, неговата жена… Без да повишава глас, каза:
— Ще се облека, Роже.
— Но ти не си съблечена! — възпротиви се той.
Тя гледаше как такситата изхвърляха все нови и нови клиенти пред хотела или ги отнасяха нанякъде. После отвори прозореца и пое дълбоко глътка студен и чист въздух.
— Мадлен…
Внезапно тя изкрещя. Някакъв огромен предмет, падащ от небето, едва не я закачи. Отстъпи крачка назад и с ужас осъзна, че това, което мина покрай нея със скоростта на чувал с олово, хвърлен от самолет, беше човек! Крещейки, за да не чуе ужасния звук от срещата на смазаното тяло с бетона, тя се втурна към вратата, отключи я и излетя в коридора, крещейки отново и отново, сякаш нейните викове можеха да заличат кошмарното видение. Когато, уплашен, Роже изскочи от леглото подир нея, тя беше изпаднала в истерия. Това, което го шокираше най-много, беше, че клиентите могат да я видят по сутиен.
Той беше толкова уплашен от случилото се — без да смята скандала, който щеше да последва, общественото му положение и жена му — че пропусна една подробност: самият беше толкова гол, колкото когато за първи път се беше появил на бял свят.
Навсякъде вратите се отваряха…
— Отавио — каза гласът.
— Аз съм — отговори Итало.
Отавио беше „капорежими“ на фамилията Волпоне за цялата европейска част на Средиземноморския басейн. Той имаше различни резиденции: в Рим, Неапол и Милано, но никога не стоеше в тях, макар че редовно осведомяваше шефовете си за мястото, където можеха да го открият. Противно на необходимостта, която хората изпитват, да имат покрив над главата си, тези, които царуват над подземния свят, знаят прекрасно, че империята им се базира на бързината на информациите им и мобилността.
Дженко Волпоне беше изградил своята паяжина по такъв начин, че да може незабавно да бъде предупреждаван за всеки инцидент, заплашващ бизнеса му по всички краища на планетата. Нямаше град, където неговите кореспонденти да не можеха да се свържат с техен човек. Тази организация струваше огромни суми, но беше само капка вода в сравнение с огромните доходи, които се получаваха.
— Намерихме твоя човек.
Итало изпъшка от удоволствие:
— Жив ли е?
— Жив.
— Къде е?
— Той не е сам.
— Какво ме интересува! Къде е?
— С Ландо. Иди на ъгъла на Университатщрасе и Валденгардщрасе. Не е далеч от хотела ти. Можеш ли да тръгнеш веднага?
— Да.
— Тогава отивай на Университатщрасе 7, третия етаж. Има само една врата. Той те чака там. Аз ще го предупредя.
— Отавио?
— Да?
— Благодаря!
Итало Волпоне затвори и си потърка ръцете с усмивка на малоумен. Значи тази малка мръсна твар е намерена! Най-после щеше да разбере какво е станало с брат му! Щеше да узнае номера на сметката, по която бяха вложени двата милиарда. Със собствените си ръце щеше да ликвидира О’Брайън, щом получеше необходимите сведения.
Той позвъни в апартамента на Пиетро Белинцона:
— Предупреди Фолко! Ела веднага във фоайето! Тръгваме!
Патрик Махони видя портиера да се втурва нанякъде, а всички присъстващи в хола да вдигат глави нагоре. Той се изправи, без да изпуска от ръка смачкания вестник, който препрочиташе за кой ли път. Навън виковете се усилваха. Портиерът мина пред него на галоп и се закатери по стълбата, прескачайки през четири стъпала. Без да размисля, Махони се втурна по стъпките му, подчинявайки се на някакъв вътрешен импулс, макар че задачата му беше да не се разкрива в никой случай. Впрочем, когато мускулите му се раздвижваха, подчинявайки се на волята на случая, всичко беше напразно. Нещо като животински инстинкт, типичен за полицаите и бандитите от висока класа.