Той направи бърза справка в паметта си: на летището трима бяха по следите на Волпоне. Двама бяха полицаи, въпреки че демонстрираха, че са непознати един на друг. Първият беше мъртъв. Вторият, в синия фиат, беше пред него. Единствено третият мъж беше загадка. Имаше вероятност да се окаже служител на някакво правителствено учреждение, паралелно на полицията, или „торпила“ на враждебна „фамилия“. В такъв случай не можеше да бъде друг, освен човек на Еторе Габелоти, единствения противник, имащ достатъчно широки рамене, за да си позволи шпионирането на Итало.
Що се касае до полицай номер две, нямаше да става нужда да камуфлира убийството му в нещастен случай.
Пейзажът, през който пътуваха, даваше широки перспективи относно изчезването на едно човешко тяло със своята безлюдност и планински терен, покрит с гори. Преди да бъде открит трупът, много сняг трябваше да се стопи по склоновете. Фолко щеше да бъде далеч.
На един завой той обгърна с поглед гледката. Далеч пред него видя елегантната „Бюти гоуст П9“, последвана от форда на Волпоне, да се катери по величествените планини. Триста метра след тях се движеше фиатът на американския полицай.
— Наслаждавай се, мръснико! — каза на висок глас Фолко. — Наслаждавай се! Не ти остава много време!
Наклонът изведнъж стана толкова стръмен, че той бе принуден да мине на първа скорост, за да го преодолее.
— Аз съм секретарят на господин Волпоне — каза Рико Гато.
— Аха! — безразлично измърмори пазачът на моргата.
— Нали знаете… Той беше тук сутринта. Помоли ме да потърся една вещ, която може би е загубил.
— Една вещ? Тук?
— Един часовник.
— Къде го е загубил?
— Ако ми позволите да погледна…
— Но къде?
— Където е бил моят шеф.
— Не мога да ви позволя да влезете.
— Защо?
— Само на семейството е разрешено. Трябва той да дойде лично.
— Господин Волпоне е много зает — каза Рико, измъквайки пачка банкноти от джоба си.
Чиновникът сякаш не го забелязваше. В САЩ това щеше да означава незабавната готовност да демонстрира десет ковчега и техните обитатели. Но това беше Швейцария.
— Вземете! — настоя Рико, подавайки му банкнотите.
Служителят ококори изненадано очи.
— Защо? Какво ще ги правя?
— За безпокойството.
— Какво безпокойство? Нали за това ми плащат!
— Тогава заведете ме! — започна да става нетърпелив Рико.
— Нали ви казах, че моргата е затворена за посетители!
— Какво трябва да направя, за да вляза?
— Както обикновено. Да почакате някой от вашето семейство да умре и да напишете заявление.
Рико Гато умираше от желание да забие един куршум между очите на този ужасен тип.
На телефона Еторе Габелоти щеше да се задави от бяс, когато Рико не можа да му каже нищо за самоличността на покойника, при когото Итало бе направил посещение.
— Може би часовникът на господин Волпоне е паднал в ковчега? — наслука каза Гато.
— Но… Когато затварях, не видях нищо… — почеса се по главата служителят.
— Сигурен ли сте?
— Напълно. Щях да го забележа до този крак…
— Как така този крак?
Чиновникът погледна Рико с любопитство.
— Ами така. Един крак…
Гато беше толкова изненадан, че се изтърва:
— Господин Волпоне е дошъл, за да види един крак?
— Как казахте, че се наричате? — усъмни се служителят.
— Слушайте — започна да бие отбой Рико. — Проверете още веднъж… Ще дойда към края на работното време.
Той остави човека и се вмъкна в колата си под подозрителния му поглед. После се насочи към хотела. Дано Габелоти не побеснее, когато му съобщи новината. Чий крак? Сякаш можеше да знае!
Патрик Махони вече се досещаше как бе загинал Дейв. Никакво съмнение. Това не беше нещастен случай, както всички мислеха, а убийство. Достатъчно беше фордът на Волпоне и ескортираната от него бюти гоуст да се отправят към планината, за да забележи, че е преследван от фолксваген.
Той се проклинаше за недосетливостта. Какво по-естествено от това, един човек да остане за прикритие и да ги наблюдава. По един или друг начин Дейв е бил привлечен до прозореца и хвърлен долу. С нескрита радост Махони констатира, че сега играта се повтаряше. Той погали с чувство на любов дръжката на своя магнум. Предполагаемият дивеч щеше да ликвидира ловеца!