Обръщайки се, Ландо видя фермата, сгушена в единия край на поляната, скрита под сянката на огромните борове. Започна ядосано да слиза, проклинайки снега, който се вмъкваше в обувките и чорапите му.
— Е? — попита Валпоне.
— Окей!
— Измъквай тия глупаци от колите.
Ландо кимна на Пиетро Белинцона, който поведе пред себе си слезлите първи от колата Мортимър О’Брайън и Заза. Волпоне слезе от форда, бутайки Инес пред себе си. За момент всички спряха. Заза и Морти бяха държани в респект от огромния Пиетро, а Итало Волпоне поддържаше разсеяно Инес, която като че ли не виждаше никого и нищо.
Над групата надвисна мъртвешка тишина. Когато до тях достигна шум от двигателя на автомобил, Итало вдигна ръка. Никой не се помръдна. На поляната се показа фолксвагенът на Фолко Мори. Той го паркира успоредно на другите две коли, изключи двигателя, издърпа ръчната спирачка и мълчаливо се присъедини към останалите.
— Откъде идваш? — запита го Итало.
— Бях отзад.
— Ние не те видяхме… — учуди се Белинцона.
— Бях спрял.
— За какво? — настоя Пиетро.
— Ей така.
Волпоне кимна с глава и пое по пътя за сайванта. Всички тръгнаха мълчаливо след него. Пред постройката Итало се обърна и каза на Пиетро и Мори:
— Вкарайте ги вътре.
На Ландо:
— Ти остани тук.
Когато Заза, Мортимър, Инес, Фолко и Белинцона изчезнаха вътре, Итало започна да чертае с върха на обувката си по снега.
— Ти познаваш ли брат ми? — попита той, без да гледа към Ландо.
— Да. Видях го преди три дни.
— Къде?
— В града. Покани ме в бар „Континентал“.
— Защо?
— Дон Дженко искаше да го придружа до гарата.
— Придружи ли го?
— Да.
— Разкажи по-подробно.
Ландо го погледна неуверено.
— Какво да разкажа?
— С такси ли отидохте?
— Не. — Ландо се изкашля. — С нея. — Той посочи с глава металносивата бюти гоуст.
— Твоя ли е?
— Дон Дженко ми я подари.
— Кога?
— Като минавахме покрай витрината. Каза, че иска да ми остави един спомен. Той я купи за десет минути. Аз я опитах незабавно, откарвайки го на гарата.
— Изпрати ли го до вагона?
— Той не пожела. Оставих го пред входа на гарата.
— Не го придружи поне до гишето за билети?
— Той ми заповяда да си тръгна.
— Знаеш ли закъде щеше да пътува?
— Не.
— Как се чувстваше той?
— Кой?
— Брат ми! — започна да нервничи Итало.
— Добре. С отлично настроение. Шегуваше се.
— Кой ви е следял?
Ландо направи учудена физиономия.
— Следял? Никой. Не съм забелязал нищо.
— Познаваш ли този, когото залови?
— Мортимър О’Брайън. Адвокат.
— Виждал ли си го с брат ми?
— Не. Когато се срещнах с дон Дженко, той беше сам.
— Ти се наричаш Барето, нали?
— Орландо Барето. Ландо.
— От колко време си в нашата фамилия?
— От девет години.
— Добре ли си заплатен?
— Прилично.
— От днес ти повишавам заплатата. Двойно.
— Но, падроне?… — смутено се възпротиви Ландо.
— Не си ли съгласен?
— Да! — живо каза той. — Но…
— Вземи това! — нареди му Волпоне, пъхайки му една пачка банкноти в ръката. — Десет хиляди долара.
— Но защо?
— Малък аванс. Ти обичаше ли брат ми?
Ландо поклати утвърдително глава.
— Той е мъртъв — каза Итало. — Знаеш ли кой го ликвидира?
— Ликвидира?
— Този мръсник О’Брайън! Слушай ме добре! Ще му задам един-два въпроса. Когато привърша с него, той няма да се върне в Цюрих. Разбираш ли ме?
— Да — каза Ландо, който вече се досещаше.
— Русата му „възглавница“ също. Готов ли си да ми помогнеш?
— Да.
— Коя е тази негърка?
— Ние сме заедно.
— Държиш ли на нея?
— Как така! — задави се Ландо, учуден, че гласът му е станал толкова глух.
— Тя не трябва да се върне.
— Но, падроне…
— Ще те обезщетя.
— Но тя нищо не е направила! Тя не е в играта!
— Възможно е. Просто й липсва късмет.
— Но…
— Не искам свидетели! Ще си намериш друга. Курви колкото искаш!
— Изслушайте ме, падроне…
Итало го погледна с мътен поглед.