Клопе и той се бяха срещали много пъти във връзка с международни сделки, в които всеки от тях, очарован от способностите на другия, измъкваше колкото можеше по-голяма изгода от това сътрудничество.
Влизайки в приемната на банкера, Диего реши да играе докрай с качествата си на директен, хапещ и благоразположен човек.
— Скъпи приятелю, познавам достатъчно добре правилата, за да допусна, че ще ми отговорите. Въпреки това едно подсказване от ваша страна ще бъде особено ценно за мен, за да мога да успокоя един мой клиент, който е и ваш. Току-що ми се обади от Ню Йорк, където се измъчва с подозрения. Името му е Еторе Габелоти. Познавате ли го?
Виждайки, че Клопе не реагира, Диего се насили да се усмихне.
— За една сделка, само за една, но много голяма, той е свързал своите интереси с тези на Волпоне. Тук става интересно. Габелоти изпитва ужас от пътуване със самолет, което му пречи да пристигне сам, за да участва в сделките. Що се касае до вас, той е упълномощил своя довереник О’Брайън. Става така, че съдружникът му Волпоне не е дал никакви признаци на живот от три дни. Също и О’Брайън. Моят клиент се безпокои. Преди да даде разпореждане за прехвърляне на авоарите, които той притежава при вас, изпитвайки уважение към своя съдружник, моят довереник настоя да се свържа с вас. Той иска да се убеди, че нито О’Брайън, нито Волпоне са действали без него. Моят въпрос, по-точно неговият въпрос, е: тези авоари все още ли са на разположение на Трейд Цюрих Банк?
Омер Клопе напусна фотьойла си, застана пред остъклената, оградена със светло дърво веранда и хвърли поглед към синьото небе, по което плуваха няколко облачета.
— Какво чудесно време!
Разстроен от неуспеха, Филип Диего се замаскира зад една непринудена усмивка. Предназначена не за Клопе.
— Толкова по-зле! Във всеки случай ще кажа на моя клиент, че съм се опитал…
— Възхитен съм от срещата ни — каза студено Клопе.
— Аз също! Габелоти притежава номера на сметката си. Ще му кажа да се яви сам!
— Довиждане, метр.
Край на срещата.
Моше Юделман се беше съгласил да дойде при Габелоти в три сутринта само за да предотврати незабавното избухване на войната между двете фамилии. За няколко часа обстановката беше станала толкова напрегната, че най-малката грешка можеше да поднесе фитила към огъня. Когато донът научеше това, което Моше трябваше да му довери, никой не можеше да предвиди реакцията му.
След разговора си с Итало дълго време Моше се беше колебал дали да каже истината на Габелоти, или да се опита да го успокои, споделяйки само някои подробности, без да му каже основното. Един бърз поглед на положението му беше подсказал, че трябва да се спре на първото решение. Щом като Габелоти иска да го види, значи подушва нещо нередно. По-добре да играе чистосърдечно.
Фактът, че Еторе му определяше среща в подобен час, не го успокои ни най-малко. Рефлекторно, но ненужно, той беше наредил на Виторио Пицу да го придружи. Пицу беше „сотокапо“ на фамилията от петнадесет години. Той имаше власт над тримата „капорежими“, лейтенантите Алдо Амалфи, Висенте Бруторе и Джозеф Дото.
Тези трима лейтенанти често се бяха сблъсквали в миналото с клана Габелоти. Те приемаха заповеди от Виторио Пицу и ги предаваха на „командосите“, всеки от които властваше над многобройни „пънкс“. Някога, когато редовно участваше в схватките, Пицу беше дал безчислени доказателства за ума и верността си. Преди да заеме този висок пост, Виторио не се беше отказал да се заеме с черна работа, където естествената му жестокост и пълното отсъствие на чувства бяха свършили чудеса. Когато колата им се спря пред огромния хангар на осми кей, през мозъка на Юделман мина една мисъл.
— Въоръжен ли си? — обърна се към Виторио.
— Както винаги.
— Остави ютията си в колата.
— Защо?
— Направи ми удоволствие! Не отиваме на война.
— Имаш ли желание да излезеш оттук?
— Виторио! Не се прави на дете. Ако искат да ни очистят, никакво значение няма дали си „зареден“ или не. Остави го в кутията за ръкавици.