— Господине! Телекс… Току-що…
— Ще закъснея, Марджори. Ще го видя по-късно.
— Идва от САЩ. КМК.
— Покажете го!
Клопе го прочете и сякаш небето падна върху главата му. Текстът гласеше:
„Осма катастрофа в Лондон. Скъсване на кормилното стебло. Чакам инструкции.
Той усети, че Марджори не се е помръднала и го наблюдава.
— Е? Какво чакате? Върнете се на мястото си!
Секретарката смутено се измъкна. Клопе си спомни тайната среща преди три дни с Мелвин Бост.
— Колко бюти гоуст са в движение?
— В целия свят? 482 326.
— Сигурен ли си, че тези катастрофи не са случайност?
— Седем катастрофи по една и съща причина, това не е случайност, а факт.
Мелвин Бост беше уточнил прогнозата на ординаторите. На езика на цифрите това означаваше, че четиридесет и осем инцидента са „предвиждани“ спрямо всички П9 в движение.
— Това не означава — беше добавил той, — че тези катастрофи действително ще се случат. Само, че те могат да станат.
Заради това могат, което не даваше никаква осигуровка, Омер, претегляйки, от една страна, рисковете, носени от водачите на „Бюти гоуст П9“, и от друга — сто и петдесетте милиона, които щяха да отидат за смяната на съмнителната система, беше оставил всичко без последствие. „Оставѝ на другите да бъдат застрашени…“ — беше помислил той. Но какво да се прави? Да се затвори заводът, да се фалира, да обречеш на безработица към шест хиляди работници и петстотин специалисти, десетки инженери?…
Самият Мелвин Бост беше настоял, въпреки мнението на Клопе, да не се взима никакво решение, докато не стане нов инцидент.
И ето ти на! Сто и петдесет милиона долара! Трейд Цюрих Банк щеше да скочи в пропастта заедно със завода. Освен ако… Освен ако… А ако това беше само една черна серия? Защо да не почака? Мелвин Бост беше категоричен: никакъв друг инцидент може да не се случи въпреки недостатъците на стоманата, съставяща кормилното стебло, който да очерни престижа на фирмата.
Почувствал се изведнъж зле, Омер реши да не предприема нищо, преди да изтекат три дни. След сватбата на Ренате той ще вижда по-ясно нещата. Позвъни на Марджори.
— Господине?
— Отивам при зъболекаря. Предупредете го, че ще закъснея няколко минути, но че съм тръгнал.
Доктор Аугуст Щрол имаше едно изключително натоварено разписание. Той беше последният човек на света, когото Омер би желал да накара да чака.
Почти в същия момент, в който Итало Волпоне беше разбуден от Моше Юделман, Инес с мъка отвори очи. Всъщност тя не беше затворила очи през нощта, преживявайки това, което разумът й отказваше да приеме — бяха я изнасилили!
Преди две-три генерации, в родното племе на Бужумбура в Бурунди практиката изискваше младите девствени момичета да бъдат дефлорирани от старите жени, които им пробиваха химена с помощта на дървена палка. Мъдростта на африканците им беше подсказала, че едно младо момиче никога не прощава на мъжа, който я е направил жена. По същия повод на Запад претендират, че вторият брак е винаги по-успешен от първия.
Инес, която беше познала толкова много мъже, от интерес или от желание, никога не беше имала сексуални отношения, без да ги желае. Когато този дебел, ужасен и потен тип я беше хвърлил върху купа от стърготини, смазвайки я с тежестта на тялото си, тя се беше заклела със студена решителност, че той ще умре. Само смъртта би могла да премахне от съзнанието й спомена за това отвратително лице, чиито устни лакомо търсеха нейните, докато дългите му вулгарни ръце насилваха бедрата й. След кратка съпротива, хапане и драскане с нокти той я беше зашеметил с един удар и я беше обладал, докато тя изпадаше в полусъзнание, с бруталността и грубостта на бик.
Тя хвърли поглед към Ландо, който се изтягаше в един фотьойл, срещна бдителния му поглед и отмести очи, мъчейки се да придаде на лицето си пълно безразличие. Стана, като се погрижи да обвие тялото си с едно одеяло. Жестовете й бяха машинални като при събуждане. Захапа ябълка, изстиска един грейпфрут в чаша, постави и чаша за кафе, и започна да приготвя горещата течност.
— Аз също бих искал — каза, протягайки се, Ландо.
Тя изплю семките от ябълката, взе бучка захар от метална кутия и се заключи в банята, без да произнесе нито дума. Всъщност Орландо Барето я отвращаваше толкова, колкото и Пиетро Белинцона.