— Някой от вашите момчета ли? — попита Скот Демпси.
— Да — отговори Къркпатрик, вдигайки телефона. — Най-младият. Три деца сираци.
Имаше две места в Цюрих, където Омер Клопе се чувстваше действително като у дома си: кабинета на доктор Аугуст Щрол и кабинетът в собствената му банка.
Доктор Щрол беше на петдесет и две години и имаше величествена осанка, както и една неограничена любов към всичко, което беше свързано със стоматологията. Два пъти в годината прекарваше в САЩ, за да се запознае с последните новости в стоматологичната хирургия. Нито пародонтологията, нито присажданията имаха и най-малките секрети за него. Неговата жена беше изключително привлекателна брюнетка, стоматолог като него, и изпитваше към съпруга си, който беше на възрастта на баща й, една професионална адмирация. Всъщност д-р Щрол беше професор на Ингрид, преди да стане неин съпруг. Нито шестте години брак, нито двете им момченца, родени след брака, бяха намалили взаимните чувства, които ги владееха. Общата им работа имаше такъв финес, че кабинетът им избираше внимателно клиентелата си. В града всеки, който що-годе означаваше нещо, мечтаеше да има челюсти марка „Щрол“.
Аугуст често казваше на Клопе, че е сбъркал призванието си. Банкерът показваше едно изключително любопитство към работите и търсенията на доктора, който му казваше често: „От вас щеше да излезе чудесен стоматолог!“. Понякога Клопе получаваше поздравления за перфектната си дентиция. „Ако нямах клиенти като вас, бързо щях да стана безработен!“
Кабинетът беше хармонично декориран във водно синьо и черно, ускоряващи отпускането на нервните клиенти. Освен това, когато се отправяха към зъболекарския стол, прожекторите се запалваха и нежният глас на Ингрид шепнеше: „Отпуснете се… Отпуснете се напълно…“. Клиентът изпитваше само едно желание: да си отвори устата, да се остави да му галят венците опитните ръце на Аугуст Щрол и музиката на Вивалди да се разнася из кабинета по време на интервенциите.
— Омръзна ми да чакам — тихо каза доктор Щрол, когато Омер влезе в хола.
— Секретарката ми не ви ли предупреди? — учуди се Клопе.
— Шегувам се. Не сте закъснели дори с три минути. Как се чувствате?
— Добре… добре — каза банкерът с израз, който нямаше нужда от думи.
Щрол го намери напрегнат и загрижен. Ингрид се появи. За кой ли път Омер беше учуден от красотата й, от безкрайната гъвкава линия на тялото, което се очертаваше под бялата престилка. Ако имаше петнадесет сантиметра повече височина и черна кожа, щеше да бъде двойник на Инес. Аугуст проследи погледа му. Без да се формализира, той се почувства горд, че вкусът му е потвърден от адмирацията, която оказваше на жена му огромното множество от мъжката клиентела на кабинета.
— Отпуснете се, господин Клопе, отпуснете се — произнесе Ингрид.
Омер отвори уста. Доктор Щрол се наведе над него.
— Погледни, скъпа, погледни… Виждала ли си такива перфектни зъби?
— Не забравяйте утрешното месечно почистване на зъбния камък — каза Клопе.
Точно над главата си той забеляза под тънката материя на престилката формата, която образуваха върховете на гърдите й.
— Отпуснете се! — прошепна тя. — Отпуснете се…
Без да удостои Пиетро с нито една дума, Итало Волпоне тресна вратата на форда и прекоси с тежки стъпки площадката пред банката. Беше точно дванадесет.
След като беше събуден от телефонното повикване на Моше, сутринта му мина в организиране на предстоящите събития. Ако за нещастие Омер Клопе не се преклонеше пред ултиматума му, щяха да последват серия от репресалии, класирани в градация към кресчендо. Орландо Барето, Пиетро Белинцона и Фолко Мори знаеха точно какво да правят, за да разбият съпротивата на банкера.
Итало беше наредил да доведат негърката. Тя изглеждаше отпусната, откъсната от реалността, приемайки с мълчание и съгласие заповедите му, отговаряйки спонтанно на въпросите, от отговора на които зависеше изпълнението на неговия план. Итало не се интересуваше по какъв начин Ландо бе постигнал такова послушание от нейна страна. Важното беше, че тя бе матирана.
Токовете на Волпоне сухо ехтяха по мраморния под на банковия хол. Той се отправи наляво, минавайки покрай чиновници и безразлични клиенти. Предния ден трябваше да се отнесе до информатора, за да се разбере къде е кабинетът на Клопе. Без да се опасява от нищо, чиновникът беше му посочил третия етаж. Днес нямаше нужда от насочване. Стигайки в края на коридора, където се намираше вратата за горните етажи, Итало беше подръпнат дискретно за ръкава.