— Двама.
— Инспектор Махони?
— Точно така.
— Върнал ли се е в Ню Йорк?
— Пардон?
— Питам дали Патрик Махони се е върнал в Ню Йорк?
— Не мисля… Не знам нищо за това…
— Аз също, капитане. Вашият човек не се е връщал в хотела си.
— Откъде знаете?
— Заминал е, без да си плати сметката — студено каза Фриц Блеш.
В Швейцария, повечето откъдето и да било, такива неща правеха впечатление.
Излизайки от банката, Итало Волпоне се намъкна във форда и подхвърли на седналия зад волана Белинцона:
— Потегляй!
Беше побледнял от ярост, връхлитан от идеи за отмъщение и отчаян, че не може да вземе с щурм Трейд Цюрих Банк незабавно, за да отмъсти за изтърпяното унижение. След като върне парите, банкерът трябва да умре. Но не веднага. Ще му даде време да позабрави, да се наслаждава на живота. Точно когато не очаква, ще получи куршум в главата или колата му ще експлодира, или ще бъде отровен в някой ресторант, ако не бъде прегазен от подлудял камион.
— Къде отиваме? — попита Белинцона.
— Млъквай! В хотела!
Пиетро преглътна думите, които напираха в устата му. Той хвърли поглед в ретровизьора и забеляза сивия опел да се отлепва от тротоара. На волана беше човекът, който се опитваше да ги следи още от пристигането им в Цюрих и когото Фолко Мори беше засякъл на летището. Белинцона се подвоуми, Фолко беше помолил да не осведомява Волпоне, че освен Заза Фини и Мортимър О’Брайън още двама американски полицаи бяха преминали в един по-добър свят благодарение на техните грижи.
„Ще имаме време, когато ни са по-малко неприятностите“ — беше отсякъл Фолко.
Мимоходом Пиетро беше оценил скромността на колегата си. Все пак се безпокоеше от продължилото мълчание по случая. Реакциите на Итало Волпоне бяха ненасочени, но винаги враждебни. По разочарованата физиономия, която беше направил, след като беше бутнал О’Брайън под триона, Пиетро беше разбрал, че Итало усеща щуротията, която е извършил. Нямаше ли и той да сгреши, ако продължава да мълчи?
— Падроне…
Волпоне сякаш не го чу. Белинцона рязко завъртя волана, за да избегне автомобила на една паркираща дама.
— Падроне…
— Какво? — излая Итало.
— Някакъв тип ни следи.
— Къде?
— С един сив опел.
— Откъде знаеш? — попита Итало, борейки се с желанието си да се обърне.
— Фолко го засече, когато кацахме. Беше в същия самолет.
— Говедо! Полицай ми е заседнал на гърба и ти мълчиш?
— Не е полицай, падроне…
— Откъде знаеш? — избухна Волпоне.
— Фолко ще ви обясни. Вие бяхте толкова зает… Ние също не сме стояли без работа.
— Какво искаш да кажеш?
— Фолко ще ви обясни… — повтори Белинцона, опита се да се измъкне от опасния терен, в който беше навлязъл. Нали Фолко предполага, че това е „торпедо“ на Габелоти. Всъщност… може би.
— Завий по първата улица вдясно — нареди Волпоне. — Продължавай да караш. Трябва да размисля.
Той се обърна, давайки си вид, че търси нещо на задната седалка, и видя опела.
— Къде е Фолко?
— Отзад. Зад гърба му.
— Завий наляво.
Пиетро взе завоя на площада под безразличния поглед на един полицай.
— Виждаш ли го? — попита Итало.
— Да. Да го притисна ли?
— Давай по кея и млъквай! Като пристигнеш пред парка, завий наляво и карай към „Комодоре“.
„Комодоре“ беше огромен хотел, съвсем наскоро построен, пред който Волпоне беше минал предната вечер.
— Ще спреш пред хотела и ще се направиш, че си тръгваш. Гарирай там, където намериш. Ще остана три минути в салона. Всичко, което трябва да вършиш, е да не изпускаш нито за минута от очи човека си.
— Имате ли нещо наум?
— Гледай пътя!
Зданието беше пред тях, извисявайки се с тридесетте си етажа над растителността на парка. Белинцона бавно спря на чакълестата алея. Дангалак, дегизиран като адмирал, се втурна, за да им отвори вратите. Белинцона отново потегли, следвайки една камара стрелки, които го отведоха на открит паркинг. Тук той почака, докато някаква флиртуваща двойка в „Аустин“ му освободи място. Когато се приближи на двеста крачки от главния вход на хотела, Пиетро видя Фолко Мори да подава банкнота на портиера, както седеше зад волана на кремавия фолксваген. Размениха бегли погледи. Двамата поотделно влязоха в хотела.