Итало Волпоне мереше нервно с крачки фоайето, поглеждайки често часовника си, сякаш чакаше някого. На двадесетина метра от него „торпедото“ разглеждаше разсеяно трите окачени менюта на ресторанта на „Комодоре“. Белинцона започна да прелиства купчината списания, оставени на бюрото на главния портиер. Той взе наслуки едно, приближи се до Итало, показвайки му някакви весели ловци, завръщащи се от сафари в Кения, на една от страниците. После прошепна полугласно:
— Този, който разглежда менюто пред ресторанта, е нашият човек.
— Кой ти каза да идваш при мен?
— Падроне, той видя, че аз ви доведох с колата. Ако не съм с вас, ще си помисли, че съм зад него. Фолко е там.
— Къде?
— Пред книжарницата.
— Върви да попиташ нещо администратора.
— Какво? — учуди се Белинцона.
— Каквото и да е! Важното е да поговориш с чиновника и след това да дадеш вид, че ми казваш нещо.
Белинцона тежко се отдалечи. Волпоне го видя да пита нещо един от чиновниците, който веднага се обърна към другите клиенти. Когато Пиетро се върна, каза:
— Часът е дванадесет и половина.
— Последвай ме.
Те прекосиха фоайето. Рико Гато, който ги наблюдаваше в огледалото, върху което беше окачено менюто, реши, че отиват да се срещнат с някого. Много му се искаше да се реваншира за неуспеха в моргата. Габелоти беше вбесен, че не можа да научи нищо повече за анонимния крак. Фолко видя Белинцона и Волпоне да повдигат някаква завеса в дъното на фоайето, зад една внушителна мраморна колона. Когато те се скриха от погледа му, той тръгна след тях. Фолко незабавно остави поста си при книжарницата и небрежно го последва.
Зад завесата имаше широка стъклена врата, която осигуряваше достъп до огромна банкетна зала с приготвени маси, посипани с цветя. В най-далечния край беше издигната малка, подредена с цветя естрада, виждаха се чаша с вода и стъклена гарафа. Липсваше само ораторът. Тълпата също. В момента залата беше съвсем безлюдна.
Леко обезпокоен, Рико Гато се запита дали отново не бе изгубил следите на Волпоне. Изведнъж го осени идеята, че щом Итало се опитва да избяга от него, значи е разбрал стопроцентово, че някой е по петите му. Това променяше всичко! Волпоне го вмъкваше в клопка, за да го ликвидира.
Рико докосна дръжката на беретата, лежаща в своя калъф отляво на гърдите му. С ръка, пъхната под сакото, той се приближи до естрадата, без да се крие или да прикрива шума от стъпките си. Когато я наближи на пет метра, Гато се метна надясно, измъквайки пистолета си: нищо…
Предпазливо натисна дръжката на вратата, останала скрита досега от погледа му зад естрадата. Езичето щракна. Кракът му ритна вратата, докато тялото му се дръпна назад. Пред него се откри дълъг, лошо поддържан коридор. Двадесет метра по-надалеч имаше две други врати. Той предпазливо отвори лявата. Зад нея се откриваше дълга спираловидна стълба, водеща нагоре и надолу по етажите. Ако Волпоне и Белинцона бяха поели по нея, преследването му щеше да свърши дотук. Твърде късно беше да ги достигне. Но имаше и друга възможност…
С изострени сетива Рико натисна дръжката на втората врата, върху която с червени букви беше написано: „Опасност“, допълнено с класическата рисунка на череп и две кръстосани пищялки. Тя беше метална и вероятно заключена. Той я опита. Както първата, тя също се отвори без усилие. Тесни железни стъпала водеха към платформа, надвиснала над цистерна с размерите на цялото помещение. Сред лабиринта от тръби машинарията на „Комодоре“ живееше своя вътрешен живот, придружен от глухия шум на централата.
Рико се усмихна загадъчно. Мястото беше достатъчно широко, за да укрие батальон морски пехотинци. Теренът му прилягаше отлично. Ако Итало и неговата горила го бяха примамили умишлено, за да го очистят, щяха да получат неприятни изненади.
След като прекара неподвижно около тридесет секунди, ослушвайки се за най-малкия шум, той огледа всичко, което се откриваше пред него. Мисията, с която го беше натоварил Еторе Габелоти, беше изчезнала от паметта му. Все още нащрек, Гато се спусна в празнотата под него и се намери върху платформата, пет метра по-надолу, после с нов скок се претърколи по стълбите, за да се скрие зад вибриращата топлоцентрала, чийто глух шум изпълваше помещението.
Всичките му сетива бяха наострени. Той остана така две минути, без да се случи нищо анормално.
Изведнъж му се стори, че става смешен. Ами ако Волпоне и Белинцона бяха тръгнали по другата стълба? Ами ако тук нямаше никой и тази игра на войници беше излишна?