— Колко жалко, че не можете да се явите лично — каза наслуки адвокатът.
Габелоти отговори с ругатни. За кой ли път страхът от летене пречеше на бизнеса му. Това беше по-силно от него. Просто той не можеше да се качи на самолет! По силата на логиката това му изглеждате глупаво, но всяка фибра на тялото му крещеше, че той ще умре още при излитането, щом вратата на самолета се затвори зад него.
Каква глупост! Не можеше да пише, да телефонира, нито да довери някому номера, даден от О’Брайън. Още по-малко сам да се яви в Цюрих. Освен да отиде в Европа с кораб, което щеше да му отнеме минимум пет-шест дни, през време на които двата милиарда сто пъти щяха да отлетят или да сменят собственика си.
На края на търпението и на нервите си, неможещ повече да остане в неведение, той реши да предприеме един добре пресметнат риск: да се обади на Клопе и да му довери номера на сметката си, като му се представи. За нещастие, когато се свърза с Цюрих, там беше петнадесет часът, времето, в което Омер влизаше в Гросмюнстер.
— Кога ще се върне?
— Не преди утре сутринта, господине.
— Няма ли телефон, по който мога да се свържа с него? — настоя Габелоти, който не желаеше да има работа с друг, освен с банкера.
— Не, господине. Желаете ли да ви свържа със заместник-директора господин Гарнхайм?
Габелоти беше затворил. Той грабна последните сандвичи от платото и ги напъха в устата си, гълтайки ги почти без да дъвче.
— Поне Рико да беше се обадил… — намеси се Кримело.
Еторе повдигна рамене.
— Дон Еторе, струва ми се, че изпускаме най-важното — каза Барба. — Разбирам и разделям съмненията ви. Има нещо, което може да ни успокои: Бебе Волпоне е в Швейцария, нали? Мислите ли, че ако беше опитал да направи нещо, нямаше да изчезне нанякъде?
— Има нещо гнило! — изгърмя гласът на Габелоти. — Аз не вярвам на нито дума от това, което ни разказа Юделман. Искат да ни приспят! Аз съм откъснат от всичко, без никакви новини!
— Кога трябва да се появи отново Моше?
— Чакам го. Ако нищо ново не ни съобщи, ще ги атакуваме незабавно.
Луи Филипон огледа един по един десетте мъже, които щяха да го последват в предстоящото пътуване. Сцената се разиграваше в почетния салон на „Добрият клюн“, ресторанта, който донесе славата му. Отбелязан с „три звезди“ в продължение на единадесет последователни години в „Мишлен“, „Добрият клюн“ стана гордостта на френската гастрономия. Старото, изолирано, недобре поддържано помещение на брега на Дюранс се беше уголемило вследствие на неизвестния феномен на обуржоазяването в течение на годините. Всички доходи на Люсиен и Жинет Филипон бяха вложени в модернизацията и подновяването на ресторанта.
Ден след ден, когато не царуваше на касата, където правеше мили очи на клиентите, Жинет обикаляше из старите ферми, от които купуваше за жълти сантими рустически мебели, часовници от времето на баба й, свещници от бронз, статуи от мед, двестагодишни масички, покрити с патината на времето от неизвестни мебелисти, любители на перфектното и изящното.
Днес нито една важна персона, заминаваща от Париж за Ривиерата, не можеше дори да помисли да не прекъсне пътуването си, за да навлезе по зелените пътеки, водещи към „Добрият клюн“ под автомагистралата, към неговата клиентела от световни знаменитости.
Филипон бяха притежатели на осем Златни книги, изпъстрени с автографите на знаменитости, посеяни с дитирамби относно качествата на кухнята, превъзходното обслужване, рафинираната изба и топлотата на гостоприемството. Беше се намесил снобизмът. Беше модно да се посрещат като звезди Филипонови в най-известните салони. Веднъж в годината, от средата на октомври до края на ноември, двойката излизаше в отпуск. Луи Филипон не отиваше къде да е. На лов в Кения за едър дивеч или на риболов за еспадон край Бермудите, в преследване на зубри в Полша или участие на търг в Лондон, в салона Кристи, ако имаше информация, че ще се продава някаква ориенталска картина или друг рядък обект.
Жинет Филипон, която по-скоро беше тлъстичка, се обличаше при Ив Сент Лоран, а Луи предпочиташе бреговете на Темза или римските шивачи. В гаража чакаха едно спортно бентли и едно ферари. По неизвестни скрупули Филипон се беше въздържал да купи ролс-ройс, най-вероятно за да не обиди някои от клиентите си, макар че Жинет мечтаеше за нея, убеждавайки мъжа си, че механиката е еднаква и само разликата в предната маска на двата автомобила не променя нищо в класата им. Когато Жинет ставаше упорита, той пускаше следната формула, за да я обезоръжи: „Ролс… Ролс! Та нали всички го имат. Не намираш ли, че това звучи малко обществено?“.