— Колко стаи има тук?
— Вече не знам — намеси се Ландо, — тринадесет или четиринадесет…
Веждите на Волпоне се вдигнаха:
— Тринадесет?
— Повече или по-малко…
— Тичай да ги преброиш и се върни веднага! Телефонът работи ли?
— Да.
— Къде е?
Ландо му го посочи върху старинна табуретка.
— Има и друг, в стаята ви.
— Стаята ми? Ти ли избираш вече вместо мен?
— Но тя е най-хубавата — искрено каза Ландо.
Итало го освободи с небрежен жест на ръката си. Барето се беше показал послушен и полезен, но си оставате един сутеньор. По неизвестни причини Итало го мразеше. Макар че проституцията беше един от основните стълбове на богатството на Волпоне. Разбира се, по една индустриална стълбица, по която жените се считаха за глави добитък, нищо повече. Между експлоататорите и експлоатираните не съществуваше никакъв контакт.
Във всеки случай благодарение на негърката на Ландо Омер Клопе беше загубил това, на което държеше най-много: социалното си достойнство.
Но това бе само началото. Волпоне беше предвидил една експлоатация на три етапа, за да скърши съпротивата на банкера. В началото — значимостта. На второ място — личността. На трето — семейството.
Итало погледна с неприязън телефона. Трябваше да информира Юделман за това, което досега беше тайна: смъртта на О’Брайън. Много често при спорове с Дженко Моше беше смекчавал нещата и постигал съгласие. Консилиерето изпитваше почти бащински чувства към по-малкия Волпоне. Итало го знаеше. Точно затова той търпеше от Моше неща, които не позволяваше никому другиму. Юделман знаеше това и понякога казваше точно това, което му бе на ума, или открито изразяваше несъгласието си по дадени въпроси. Узнавайки, че Итало е унищожил последния им шанс, щеше да избухне…
Почти със съжаление той набра номера на Моше. Телефонът успя да звънне само веднъж…
— Аз съм — каза Итало.
— Боже мой! — изписка Юделман. — Търся те от часове! Къде си?
— На същото място.
— Зарежи всичко, Итало! Зарежи го! Ще стане лошо, много лошо! Върни се!
— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш?
— Слушай, Итало, страхувам се! Достатъчно глупости извършихме! Още една крачка и всичко ще рухне!… Ти си под наблюдение!
— Вече не. Въпросът е уреден.
— Уреден?
— Казах ти, че е уреден! — избухна Волпоне. — Не ти ли е ясно?
— От хотела ли се обаждаш? — предпазливо попита Моше.
— Не. Можеш да говориш спокойно.
— Габелоти полудява! Казва, че се мъчим да го измамим!
— Защо слушаш тази дебела свиня? Падаш ми…
— Тази свиня ще ни ликвидира всички! Всички!
— Наистина ли? — прозя се Волпоне.
— Той вече не знае какво говори! Казва, че ти си наредил да премахнат О’Брайън!
— Това не е така.
— Знам! Но това не променя нищо!
Итало пое дълбоко въздух и спокойно каза:
— Аз не съм карал никого да убива този негодник. Сам го очистих.
По линията настъпи тишина. После се промъкна свръхнапрегнатият глас на Моше:
— Но ти си луд!… Луд!…
— Беше нещастен случай! Разпитвах го и той ми се подигра!
— О, не!… — изстена безнадеждно Юделман. — Не… Това е твърде глупаво!… Ти нищо не си разбрал…
— Ще се разплача!
— Добре. Сега Габелоти може да прави каквото си поиска. Комисията ще го одобри!
— Ти глух ли си? — почервеня Волпоне. — По-добре питай Габелоти какво правеше О’Брайън в банката, когато го спипах? Хайде! Сега какво ще ми кажеш?
— Итало, аз се срещах с Габелоти!… Не знам какво се е случило…
— Аз пък знам! Този мръсник е организирал убийството на брат ми, за да свие нашите мангизи! А сега, след като си смъкнал гащите си пред него, ще си мисли, че може да плюе върху мен и занапред!
— Итало!
— Млъквай! Щом като си приятел с него, питай го какво е правил приятелят му при Клопе?
— Итало!… Ами ако О’Брайън е работил за своя сметка?
— Нещастник! — презрително подхвърли Итало. — Да не мислиш, че се намираш в някое кино?
— Забравяш едно нещо! Габелоти има номера още от самото начало! Достатъчно е да каже само една дума!
— Откъде знаеш, че не го е направил? — Волпоне се задуши от гняв. — Защо е изпратил тази измет О’Брайън? А? Обясни ми!