— Итало, ще бъда откровен… Не зная какво става… Има много неясни неща… Да се караме — няма да стигнем до нищо добро. Може да загубим всичко!
— Без мен! Брат ми е мъртъв и парите ни може би са отлетели нанякъде! Няма какво да губя, няма!
— Дай ми един шанс…
— Не се бъркай повече!
— Върни се в Ню Йорк! Ще се обясним с Еторе! Картите ще са на масата!
— Питам се, като си толкова тъп, как Дженко те е държал досега?
— Тогава ще отида сам! — отсечено рече Моше. — В интерес на фамилията!
— Фамилията — това съм аз! — изкрещя Волпоне.
— Итало, за последен път те моля: върни се в Ню Йорк.
— Върви по дяволите!
— Те ще те ликвидират! — с нисък, леден глас каза Моше. — Но няма да позволя да подхвърляш на опасност живота на Франческа, на децата, на Анджела…
Итало се облещи.
— Анджела? — изтръгна се от гърлото му.
— Ако до няколко часа не се върнеш, нека Бог да ни пази! — каза Моше Юделман.
После настъпи тишина.
Зашеметен, Итало дори не намираше за необходимо да върне слушалката на мястото й. Мозъкът му за момент остана парализиран пред вълната адреналин, нахлула в него, докато шумът от поставянето на слушалката резонираше в ушите му. Моше имаше право: Анджела!… Трябваше да я предупреди да се скрие незабавно!
— Това е ужасно! — възкликна Ренате. — Трябва да са легнали, за да имат чувството, че са изправени.
— Разкошно! — възкликна Курт. — Само тези, които няма да бъдат пияни, ще имат чувството, че са препили…
Те лежаха по гръб в това, което преди два часа беше традиционният приемен салон на цюрихската буржоазия. Дори Химене сега не би могла да го познае. Работниците бяха откачили всички картини и ги бяха фиксирали на стената нагоре с краката.
— Погледнете! — възкликна в екстаз Оскар Хепбрауер. — Когато картините са шедьоври, те са толкова красиви и така, и обратно закачени!
Оскар представляваше абсолютният авторитет по декорации в Цюрих. Беше завършил през 68-а изящни изкуства, в същата година бе атакувал Сорбоната, бе окупирал Одеон, бе приготвял бомби с пълнеж от бои за своите колеги, рисуващи заплашителни лозунги по стените на Париж. Това бяха оръжия, които струваха много в очите на златната цюрихска буржоазия. Той притежаваше двойния ореол: като човек и на крайностите, и на действията.
Защитавайки антиконформистки идеи, Оскар изпадна във възторг от идеята на Ренате: „Всичко наопаки“. Беше се трудил три седмици, за да изработи проекта. Сега нещата се оформяха пред очите му. Работниците му бяха фиксирали на тавана материя, която представляваше нарисуван под. За по-голяма реалност върху нея бяха закрепени столове със седалките надолу.
— Няма ли да може да се закрепи и един фотьойл Луи XV? — попита Ренате.
— Много е тежък — отсече авторитетно Оскар. — Мисля, че нощната масичка ще свърши същата работа… Пол! Масата!
— Сега… Сега!…
— Защо да не сложим и малко отпадъци? — намеси се Курт, който не желаеше да изостава в тази абсурдна ситуация.
— Банално… — забеляза Оскар, — твърде банално. Лайната трябва да се използват с мярка… И без това са навсякъде… Това дава…
— Оскар! — прекъсна го Ренате. — А дрехите? Сякаш някой е разпръснал дрехи по пода!
— Да не прекаляваме!… Първо основните линии. Подробностите след това… погледнете вашия Писаро!… Това небе надолу! Изключително!
Той се присъедини към Ренате и Курт на пода, извивайки се смешно, за да може да провре главата си между краката.
— Какво ще се получи с Винчи, а? Представяте ли си? Един Леонардо нагоре със задника? Невиждано! Пол, какво става с масата?
Общо бяха десет души. За да не прекали с търпението на родителите си, Ренате искаше всичко да бъде свършено в съвсем кратки срокове.
— Картбланш! — беше казала тя на Оскар. — Взимаш хора, колкото са ти необходими, и работиш ден и нощ. След сватбата целият бардак да се махне веднага.
Хепбрауер, който не отстъпваше пред нищо, още повече пред един тлъст чек, беше кимнал с разбиране. Всички вестници щяха да пишат за това. Тъй като имаше много приятели в местната преса, събитието щеше да му послужи за отлична реклама.
— А това не е ли красиво? — попита той, сочейки един работник, носещ полилей, чиито фалшиви кристали бяха залепени обратно на земното притегляне с помощта на лепило. — Носещата му част ще излиза от пода… Искам да кажа от тавана! — Той се коригира навреме, пъшкайки. — Ще разхвърлям три-четири из помещението… Я покажи… Хюберт! Горе вляво ще сложим масата и бутилките! Готово ли е?