„Само работа и амбиция. Неестествено е за жена. Ще се изсушиш като черупка на бръмбар.“
И, по дяволите, по време на най-празните ми периоди, когато най-много се ненавиждах, аз наистина като че ли виждах черупките на изсушените бръмбари по тревата в градината на дома от детството ми. Полупрозрачни, крехки, изсушени. Мъртви.
При нормални обстоятелства и през ум не би ми минало да налея чаша вино на десетгодишно дете.
Заведох я в стаята й и там двете пихме вино в леглото. Тя ми задаваше въпроси, на които бе невъзможно да се отговори:
— Защо има хора, които причиняват зло на други хора? За него това игра ли е? Искам да кажа, може би той го прави, за да се забавлява, като по телевизията? По телевизията дават такива работи, но там всичко е на ужким. Пострадали няма. А може би той не иска да им причини зло, лельо Кей.
— Има хора, които са лоши — отговорих аз тихо. — Като кучетата. Някой кучета ще ухапят човек без никаква причина. На тях нещо не им е наред. Те са лоши и винаги ще бъдат лоши.
— Защото преди това хората са се държали с тях жестоко. Това ги е направило жестоки.
— Понякога, да. Понякога няма никаква причина. В известен смисъл това е без значение. Хората правят своя избор. Някои хора предпочитат да са лоши, да са жестоки. Това е просто една грозна и печална страна на живота.
— Като Хитлер — промърмори тя и отпи глътка вино.
Започнах да я галя по косата.
Тя продължи да говори несвързано, а гласът й ставаше все по-сънлив:
— Също като Джими Грум. Той живее на нашата улица и стреля по птиците с пушка, обича да краде яйца от гнездата и да ги чупи насред улицата, и да гледа как малките пиленца пълзят. Мразя го. Мразя Джими Грум. Веднъж го замерих с камък, докато караше колело. Но той не разбра, че съм била аз, защото се бях скрила зад храстите.
Отпих малко вино и продължих да я галя по косата.
— Бог няма да позволи да ти се случи нещо, нали? — попита тя.
— Нищо няма да ми се случи, Люси. Обещавам.
— Ако се помолиш на Бог да се грижи за теб, той нали ще го направи?
— Да, той се грижи за нас. — Но не бях никак сигурна, че вярвам в това.
Люси се намръщи. И тя не беше сигурна, че вярва.
— Никога ли не те хваща страх?
Аз се усмихнах.
— Всички хора се страхуват понякога. Аз съм в пълна безопасност. На мен нищо няма да ми се случи.
Последните думи, които промълви, преди да се унесе, бяха:
— Колко ми се иска да съм винаги тук, лельо Кей. Искам да бъда точно като теб.
Два часа по-късно бях в стаята си на горния етаж, съвсем будна и вторачена в страницата на някаква книга, без да виждам думите, когато телефонът иззвъня.
Реакцията ми беше като на кучето на Павлов — спонтанна и рефлекторна. Грабнах слушалката, а сърцето ми заби до пръсване. Очаквах да чуя гласа на Марино и се страхувах от това, като че събитията от снощи започнаха наново.
— Ало.
Тишина.
— Ало?
Някъде в далечината се чуваше тиха, призрачна музика, която ми напомни за чуждестранни филми в ранните утринни часове или филми на ужасите, или пращящите мелодии на стар грамофон, и тогава в слушалката чух сигнал „свободно“.
— Кафе?
— С удоволствие — казах аз.
Това беше вместо „добро утро“.
Всеки път, когато отивах в лабораторията на Нийлс Вандер, първата му дума за поздрав беше „кафе?“. Аз винаги приемах. Кофеинът и никотинът са два порока, които с готовност съм възприела.
И през ум не би ми минавало да си купя кола, която да не е солидна колкото танк, и никога не бих запалила мотора, без да съм си сложила предпазния колан. Из цялата ми къща има алармени системи, които реагират на дим, и една скъпа алармена система против крадци. Летенето вече не ми доставя удоволствие и когато мога пътувам с влак.
Но кофеина, цигарите и холестерина — не дай боже някой ден да ги откажа! Ходя по национални конференции и банкети заедно с още триста съдебни патологоанатоми, водещите съдебни експерти по въпросите на болестите и смъртта в света. Седемдесет и пет процента от тях не тичат за здраве, нито ходят на аеробика, не ходят пеша, когато могат да се возят в кола, не стоят прави, когато могат да седнат на стол, и грижливо избягват стълби и склонове, освен ако водят надолу. Една трета от нас пушат, повечето от нас пият и всички ядем като пред края на света.
Стрес, депресия, може би по-голяма нужда от смях и удоволствия след цялата мъка, с която сме заобиколени — кой би могъл да каже коя е причината? Един от моите по-цинични приятели, асистент от Чикаго, обича да казва:
— Какво, по дяволите! Умираш. Всички умират. А ти умираш здрав.