— А Фортозис има ли някакви нови теории? — попита Марино, имайки предвид съдебния психиатър, който се занимаваше с тези случаи.
— Не бих казал — отговори Уесли. — Разговарях с него набързо тази сутрин. Гледа да не се ангажира. Мисля, че убийството на тази лекарка го е накарало да премисли някои неща. Но той продължава да е абсолютно сигурен, че убиецът е бял.
Лицето от съня ми — бялото лице без черти — изплува в съзнанието ми.
— Вероятно е между двадесет и пет и тридесет и пет годишен. — Уесли отново заразгръща гадателските си способности. — Тъй като убийствата не са свързани с определен географски район, може да се предположи, че той има някакво превозно средство — бих се обзаложил, че е кола, а не мотор или някакъв вид камион. Вероятно зарязва колата някъде, където няма да бъде забелязана, и продължава пеша. Колата е стар модел, сигурно американска, тъмна или някакъв обикновен цвят, като например бежова или сива. Никак не бих се учудил, ако кара точно такава кола, каквато карат цивилните полицаи.
Това не беше шега. Често този тип убийци проявяват силен интерес към работата на полицаите и дори се опитват да им подражават. Класическото поведение за психопата, извършил престъпление, е да се опита да се включи в разследването. Той иска да помогне на полицията, да дава съвети и да прави намеци, да помага на спасителните команди при търсенето на труп, който самият той е скрил някъде в гората. Той не би се поколебал да се навърта в полицейския клуб и да пие наздравици с полицаите, когато не са на служба.
Предполага се, че най-малко един процент от населението има психопатични наклонности. От генетична гледна точка тези хора са безстрашни. Те умеят да използват другите, а в манипулирането са ненадминати. Когато работят за справедлива кауза, могат да бъдат легендарни шпиони, военни герои, генерали с по пет звезди, бизнесмени милиардери и Джеймс Бондовци. В другата крайност обаче те са олицетворение на злото: хора като Нерон, Хитлер, Ричард Спек, Тед Бънди, антиобществени, но не и клинически луди хора, които са способни да извършват ужасни зверства, за което нито изпитват угризения, нито поемат вина.
— Той е самотник — продължи Уесли — и има проблеми е установяването на близки контакти с хората, въпреки че неговите познати може и да го считат за приятен, дори с известен чар. Вероятно няма човек, с когото да е близък. Той е от този тип мъже, които ще свалят някоя жена в бара, ще имат с нея полово сношение, а след това ще се почувстват ужасно неудовлетворени и измамени.
— Доста познато чувство — каза Марино и се прозина.
Уесли допълни:
— По-голямо удоволствие биха му доставили порнографията, свързана с насилие, криминалните списания, садомазохизмът, а вероятно е имал брутални сексуални фантазии много преди да започне да ги прилага на дело.
Това прилагане на дело може да е започнало с надзъртане през прозорците на жени, които живеят сами. Нещата вече приемат по-реални очертания. Следващата стъпка е да изнасили. С всяка следваща жертва изнасилванията стават все по-жестоки, по-брутални. Мотивът вече не е да изнасили, а да убие. Убийството вече не е достатъчно. То трябва да става все по-садистично.
Той протегна ръка, откривайки безизразна ивица колосан бял маншет, и взе снимките на Лори Питърсън. Разгледа ги бавно, една по една, с безизразно лице. След това внимателно отмести купчинката и се обърна към мен:
— Очевидно в нейния случай, в случая с доктор Питърсън, убиецът е въвел елементи на мъчение. Прав ли съм?
— Да — отговорих аз.
— И какво? Строшил й е пръстите? — свадливо попита Марино. — Само мафията прави такива работи. Сексуалните убийци нямат такива навици. Тя е свирила на цигулка, нали така? Значи счупването на пръстите е съвсем личен елемент. Подсказва, че човекът, който го е направил, я е познавал.
Аз казах колкото се може по-спокойно:
— Учебниците по хирургия върху бюрото й, цигулката — не е нужно убиецът да е гений, за да разбере някои неща за нея.
Уесли се замисли.
— Друга възможност би била счупените пръсти и ребра да са резултат от самоотбрана.
— Не са. — По този въпрос бях категорична. — Не открих нищо, което да ми подскаже, че се е съпротивлявала.
Марино ме фиксира с безизразните си недружелюбни очи.
— Така ли? Любопитен съм. Какви са според теб нараняванията при самоотбрана? Според доклада ти по тялото й има доста наранявания.
— Типичните примери за наранявания при самоотбрана — срещнах погледа му и го задържах — са счупени нокти, драскотини или други следи по ръцете от китките до раменете или тези места, които биха били най-уязвими в случай, че жертвата се е опитвала да отбие ударите. Нейните наранявания не се вписват в тези рамки.