— Не съм се свързвала от къщи — казах аз.
— Така си и мислех — отвърна тя. — Не мога да си представя защо бихте подали тези команди. Вие най-добре от всички трябва да знаете, че случаят „Лори Питърсън“ още не е въведен. Някой друг го е направил; не са служителите, нито някой от лекарите. Освен вашия персонален компютър и компютъра в моргата всички други са „неми терминали“.
Немите терминали, напомни ми тя, представляват, общо взето, точно това — безмозъчна компютърна единица, състояща се от монитор и клавиатура. Нашите неми терминали бяха свързани с обслужващия компютър в стаята на Маргарет. Когато той беше изключен или замразен например, както когато бе в режим на повикване, немите терминали също бяха изключени или замразени. С други думи, те не работеха от късния следобед в петък — преди убийството на Лори Питърсън.
Някой беше проникнал в базата данни през уикенда или по някое време днес.
Някой външен човек бе успял да проникне тук.
Този някой трябва да е бил запознат с релационната база данни, която ние използвахме. Доста широко разпространена, спомних си аз, и съвсем не невъзможна за научаване. Кодът, с който се набираше, беше вътрешният телефон на Маргарет, а той можеше да бъде намерен в телефонния указател на Отдела за здравеопазване и социални грижи. Човек можеше да влезе в програмата при положение, че имаше компютър, зареден с комуникационен софтуерен пакет и съвместим модем, знаеше, че Маргарет е програмистът, и използваше нейния номер. Но само дотук. Достъп до компютърната техника или данните нямаше как да бъде получен. Не можеше дори да се проникне в електронните пощенски кутии, без да се знаят паролата и името на потребителя.
Маргарет се взираше в екрана през цветните стъкла на очилата си. Челото й бе леко набраздено; тя внимателно гризеше нокътя си.
Аз придърпах стол и седнах.
— Как? Имената на потребителя и паролите? Как е могъл някой да има достъп до тях?
— Точно това се чудя и аз. Само няколко души ги знаят, доктор Скарпета. Вие, аз, другите лекари и служителите, които въвеждат данните. А нашите имена на потребителя и паролите са различни от тези, които съм определила за различните райони.
Въпреки че всеки един от моите райони имаше компютърна мрежа точно като нашата, те имаха свои собствени данни и нямаха директен достъп до данните в централното бюро. Не беше вероятно — всъщност ми изглеждаше направо невъзможно — някой мой заместник от друго бюро да е извършил това.
Следващата ми идея прозвуча доста неубедително:
— Може пък някой да е налучкал случайно.
Тя поклати глава.
— Практически невъзможно. За това съм сигурна. Аз самата съм се опитвала, когато съм сменила паролата за електронната пощенска кутия на някой от нашите и не мога да си я спомня. След не повече от три опита компютърът започва да се съмнява и телефонната връзка се прекъсва. Да не говорим, че тази версия на базата данни никак не обича да се прониква в нея през задната врата. Ако напишеш достатъчно голям брой комбинации, когато се опитваш да проникнеш в SQL или някоя таблица, се получава грешка в съдържанието, връзката между указателите се разпада и базата данни блокира.
— И паролите не се пазят никъде другаде? — попитах аз. — В друга директория на компютъра например, така че някой да може да се докопа до тях? Ами ако този човек е програмист?
— Никакъв шанс. — Тя беше сигурна. — Взела съм всички мерки. Наистина има една системна таблица, където се изброяват имената на потребителите и паролите, но в нея може да се проникне само ако човек знае какво прави. А и сега вече това няма значение, защото аз я зарязах още отдавна, за да не възникне точно такъв проблем…
Мълчах.
Тя внимателно изследва лицето ми, търсейки някакви признаци на недоволство, някакъв блясък в очите ми, който да й подскаже, че съм ядосана или че смятам нея за виновна.
— Това е ужасно — избърбори тя. — Наистина. Нямам никаква представа какво точно е извършил този човек. Не работи АБД-то например.