АБД, или администратор база данни, представляваше нещо като „ключ“, който предоставя на избрани хора като мен и Маргарет правото на достъп до всички таблици, с които можехме да извършим каквито поискаме операции. Това, че АБД-то не работи, беше все едно да ми кажат, че ключът от външната ми врата вече не става на бравата.
— Как така „не работи“? — Беше ми все по-трудно да говоря спокойно.
— Ето така. Не може да се използва за влизане в нито една таблица. Аз опитах, но по неизвестни причини паролата беше невалидна. Трябваше да свържа всичко наново.
— Как е възможно да се е случило такова нещо?
— Не знам. — Тя се разстройваше все повече и повече.
— Може би трябва да сменя всички пароли и имена на потребителите за по-сигурно.
— Не сега — отговорих аз автоматично и станах от стола. — Просто няма да въвеждаме случая „Лори Питърсън“ в компютъра. Който и да е бил той, поне не е успял да намери това, което е търсел.
— Не е успял, но този път.
Аз застинах и вперих поглед в нея.
По бузите й се разливаха две червени петна.
— Не знам. Ако се е случвало и преди, аз няма как да знам това, защото ехото е било изключено. Тези команди — и тя посочи разпечатката — са ехо от командите, подадени на компютъра, който е влязъл във връзка с този компютър тук. Винаги изключвам ехото, така че, ако вие решите да наберете от къщи, командите ви да не излязат на този екран. В петък бързах. Може, без да искам, да съм оставила ехото включено или да съм го пуснала допълнително. Не си спомням, но, така или иначе, беше включено. — И унило добави: — Излиза, че е било за добро…
Внезапно нещо ни накара и двете да се обърнем едновременно.
На вратата стоеше Роуз.
А изразът на лицето й — Боже мой! Пак ли?!
Тя ме изчака в коридора и каза:
— Съдебният лекар от Кълониал Хайтс чака на първа телефонна линия. Някакъв детектив от Ашлънд на втора. Току-що се обади секретарката на комисаря…
— Какво? — прекъснах я аз. Бях чула само последната информация. — Секретарката на Амбърги?
Тя ми подаде няколко розови листчета с телефонни съобщения и отговори:
— Комисарят иска да ви види.
— За какво, дявол да го вземе?
Ако още веднъж ми кажеше, че ще трябва да разбера това сама, просто щях да избухна.
— Не знам — отговори Роуз. — Секретарката му нищо не каза.
6.
Не ме свърташе на бюрото ми. Трябваше да се движа и някак си да се разсейвам, за да не загубя самообладание.
Някой беше поникнал с взлом в служебния ми компютър, а Амбърги искаше да ме види след час и четиридесет и пет минути. Надали това беше просто покана за чай.
Така че реших да направя обиколката си за проверка на уликите. Обикновено това означаваше да се разпиша за уликите, предназначени за различните лаборатории на горния етаж. В други случаи просто се отбивах, за да видя как напредват случаите ми — добрият доктор обикаля пациентите си. Този път тази процедура се превръщаше в едно зле прикрито отчаяно странстване.
Бюрото за съдебни научни изследвания представляваше кошер, восъчна пита, съставена от клетки, пълни с лабораторно оборудване и с хора в бели престилки и пластмасови предпазни очила.
Някои от лаборантите ми кимнаха и се усмихнаха, когато минах покрай отворените врати на стаичките им. Но повечето въобще не вдигаха глава, прекалено заети с работата си, за да обърнат внимание на някакъв случайно минаващ човек. Мислех си за Аби Търнбул, за други репортери, към които не хранех никакви симпатии.
Дали някой амбициозен журналист не беше платил на някой хакер, за да проникне с взлом в нашата база данни?
Колко пъти бяха прониквали в програмата?
Изведнъж осъзнах, че без дори да се усетя, съм завила и съм влязла в лабораторията по серология; погледът ми изведнъж се спря върху черните плотове, отрупани със стъкленици, епруветки и горелки. По остъклените рафтове нямаше свободно място от торбички с улики и стъкленици с химикали, а покривката и чаршафите от леглото на Лори Питърсън лежаха върху дълга маса в центъра на стаята.
— Пристигаш тъкмо навреме — каза Бети вместо поздрав. — Така де, ако искаш да получиш киселини в стомаха.
— Не, благодаря.
— Ами аз всичко съм приготвила — добави тя, — защо пък точно ти трябва да имаш имунитет?
Почти на пенсионна възраст, Бети имаше стоманеносива коса, волеви черти на лицето и очи с цвят на лешник, които можеха да бъдат непроницаеми, но и стеснителни и чувствителни в зависимост от това, дали човек си е направил труда да я опознае. Бях я харесала още от първия път. Началничката на серологичната лаборатория беше добросъвестна, с остра като бръснач проницателност. В личния си живот тя наблюдаваше птиците, свиреше отлично на пиано, никога не се беше омъжвала и никога не бе съжалявала за това. Напомняше ми сестра Марта, любимата ми монахиня от енорийското училище „Св. Гертруда“.