Ръкавите на дългата й бяла престилка бяха навити до лактите, а на ръцете си бе нахлузила ръкавици. На работното й място бяха подредени епруветки с тампони и набор от материални улики — картонена папка с диапозитиви и пликове с мостри от коса, всичките от случая „Лори Питърсън“. Папката с диапозитивите, пликовете и епруветките носеха компютърни етикети, надписани от мен, резултат на още една от програмите на Маргарет.
Смътно си спомних клюките от последните срещи в академията. През седмиците, които последваха ненадейната смърт на кмета на Чикаго, били регистрирани деветдесет опита за проникване в компютъра на съдебния лекар. Смяташе се, че извършителите са репортери, впуснали се на лов за токсикологични данни и резултати от аутопсията.
Кой? Кой беше проникнал в компютъра ми?
И защо?
Чух гласа на Бети:
— Справя се доста бързо.
— Извинявай… — усмихнах се извинително аз.
Тя повтори:
— Разговарях с доктор Гласман тази сутрин. Справя се доста бързо с пробите от първите два случая; резултати ще има след ден-два.
— Изпрати ли пробите от последните два случая?
— Току-що. — Тя внимателно отвинти капачката на кафеникаво шишенце и продължи — Бо Френд ще ги отнесе лично. Чакай да видим, Ню Йорк е на около шест часа път с кола. Би трябвало да ги предаде в лабораторията по някое време тази вечер. Мисля, че теглиха чоп.
Аз я изгледах неразбиращо.
— Чоп?
Какво ли искаше Амбърги? Може би искаше да знае докъде са стигнали ДНК-изследванията? През последните няколко дни това занимаваше всички.
— Полицаите — рече Бети — да отидат до Ню Йорк. Някои от тях никога не са ходили там.
— На повечето и един път ще им е предостатъчен — отвърнах разсеяно. — Чакай само да видиш какво ще стане, като се опитат да се престроят или да намерят място за паркиране.
Но ако е имал някакви въпроси за ДНК-изследванията или пък за нещо друго, защо просто не е изпратил запитване по електронната поща както обикновено? Всъщност Амбърги винаги беше постъпвал така.
— Ммм, да. Но това е най-малкото. Нашият човек Бо е роден и израснал в Тенеси и не мърда никъде без патлака си.
— Надявам се, че поне в Ню Йорк е отишъл без патлак.
Устните ми произнасяха думите, но мисълта ми беше много далеч.
— Да бе — рече тя. — Капитанът му казал… казал му какви са законите за носене на оръжие в Янкиград. Когато дойде да вземе пробите, Бо се усмихваше и се потупваше под мишницата, където под сакото му вероятно висеше кобурът. Револверът му е като на Джон Уейн, с шестинчова цел. Тия типове с пистолетите са толкова класически случаи за фройдистки анализ, че чак са скучни…
Някъде дълбоко в съзнанието ми изплуваха репортажи за прониквания в компютрите на големи корпорации и банки, извършени от юноши, почти деца.
Модемът, с който можеше да бъде набран служебният ми компютър, стоеше под телефонния апарат на бюрото ми у дома. Той беше забранена територия, абсолютно забранена. Люси съзнаваше сериозността на всякакъв опит да се добере до данни от служебния компютър на главния съдебен лекар. Не бих й отказала нищо друго въпреки вътрешната си съпротива, въпреки силно развитото си чувство за собствена територия, което идва с годините на самотен живот.
Изведнъж осъзнах, че от доста време Бети мълчи. Имаше нещо особено в погледа, който бе вперила в мен.
— Добре ли си, Кей?
— Извинявай — изрекох аз, като този път придружих думата с въздишка.
Тя помълча още известно време и накрая каза с нескрито съчувствие:
— Заподозрени все още нямаме. Това ме яде и мен.
— Не е лесно човек да откъсне мислите си от това.
Вниманието ми трябваше да бъде изцяло погълнато от този факт, а ето че през последния час мислите ми почти не се бяха спрели на тази тема, укорих се аз мълчаливо.
— Само че искам да ти кажа, че ако не хванем никого, ДНК-то няма да струва и пукната пара.
— Поне докато не доживеем епохата на Просвещението, когато генетичните отпечатъци ще се пазят в централна база данни, като отпечатъците от пръсти — измърморих аз.
— Което няма да го бъде, поне докато полицията има нещо общо с тази работа.
Нямаше ли днес да чуя от някого нещо положително? Усещах как от врата към мозъка ми бавно започна да се прокрадва болка.
— Много странно — каза Бети, докато капеше нафтиламин върху малки кръгчета бяла филтърна хартия.
— Все някой някъде трябва да е забелязал този тип. Той не е невидим, не се телепортира в къщите на жените, все някъде трябва да ги е видял, набелязал и проследил до домовете им. На мен ми се струва, че ако се мотае из парковете, търговските центрове или други такива места, все някой трябва да го е забелязал.