— Ако някой нещо е видял, ние нямаме никаква информация за това. Не че хората не се обаждат — добавих аз, — както изглежда, специалните отворени линии звънят безспир сутрин, обед, вечер. Но доколкото разбрах, досега не е изскочило нищо.
— Честичко ви пращат за зелен хайвер.
— Точно така. Доста честичко.
Бети продължаваше работата си. Този етап от изследването беше сравнително прост. Тя извади тампончетата от епруветките, които й бях изпратила, напои ги с вода и натри с тях филтърната хартия. Като обработваше хартийките на групички, тя първо ги покапваше с нафтилфосфат, а после добавяше няколко капки бърза синя Б-сол, от което в присъствието на семенна точност натривката ставаше лилава за секунди.
— Копеле мръсно — казах аз.
— А и е неточен стрелец — каза тя и започна да ми обяснява това, което прави.
— Това са тампоните от задната част на бедрата — каза тя. — Те си промениха цвета веднага. При вагиналните и аналните тампони реакцията не беше толкова бърза. Но това не ме учудва. Секретите на нейното тяло биха попречили на изследването. Оралните тампони също са положителни.
— Копеле мръсно — повторих аз тихо.
— Но пробите, които си взела от хранопровода, се оказаха отрицателни. Явно по-голямата част от семенната течност е останала извън тялото. Отново — лош стрелец.
А това се покрива с резултатите от Бренда, Пати и Сесил.
Бренда беше първата удушена жена, Пати — втората, а Сесил — третата. Учуди ме фамилиарната нотка в гласа на Бети, когато споменаваше жертвите. По някакъв особен начин те бяха станали част от нашето семейство. Ние никога не се бяхме срещали с тях, докато са били живи, но сега ги познавахме доста добре.
Докато Бети завинтваше запушалката с капкомер на кафявото шишенце, аз се доближих до микроскопа върху близкия плот, погледнах през окуляра и започнах да намествам предметното стъкло върху масичката. В кръга на поляризираната светлина се виждаха няколко разноцветни плоски влакна, подобни на усукана през равни интервали панделка. Влакната не бяха нито от животинска козина, нито изкуствени.
— Това ли са влакната, които събрах от ножа? — попитах аз неохотно.
— Да. Памучни са. Да не те учудва това, че има розово, зелено и бяло. Боядисаните платове често са съставени от комбинации цветове, невидими за простото око.
Разрязаният халат на Лори Питърсън беше от светложълт памучен плат.
Аз нагласих фокуса и казах:
— Предполагам, че не може да са от хартия, от пресовани памучни парцали или нещо такова. Знаем, че Лори е използвала ножа за отваряне на писма.
— Никакъв шанс, Кей. Вече взех проби от влакната на халата й. Те съответстват на влакната, взети от острието на ножа.
Това вече бяха експертно-свидетелски приказки. „Съответства на това“ и „логично е онова“. Халатът на Лори беше срязан с ножа на нейния съпруг. Представих си как Марино прочита този доклад. По дяволите!
Бети продължи:
— Веднага искам да ти кажа, че влакната, които виждаш, са различни от влакната, намерени на тялото й и върху рамката на прозореца, през който полицията смята, че убиецът е влязъл. Тези влакна са тъмни — черни и тъмносини с малко червено, смесица от памук и полиестер.
През нощта, когато видях Мат Питърсън, той беше облечен с бяла риза, вероятно памучна, която не можеше да съдържа черни, червени или тъмносини влакна, и дънки, а повечето дънки са памучни.
Беше много малко вероятно той да е оставил влакната, за които Бети току-що спомена, освен ако се бе преоблякъл, преди да дойде полицията.
Вече чувах гласа на Марино:
— Ами да, Питърсън да не е глупав. След случая с Уейн Уилямс целият свят знае, че с влакната веднага могат да ти го забият.
Излязох и тръгнах по коридора. Когато стигнах до края, завих наляво и влязох в лабораторията за изследване на следи от инструменти и огнестрелно оръжие. Посрещнаха ме плотове и маси, отрупани с пистолети, ловни пушки, винтовки, всичките с етикети, чакащи деня, в който ще се появят в съда като улики. По бюрата лежаха разхвърляни патрони, а в един от ъглите имаше резервоар от неръждаема стомана, пълен с вода, който се използваше за пробна стрелба. На повърхността спокойно плаваше гумено пате.
Франк, жилав белокос мъж, бивш военен от Отдела за криминални разследвания, стоеше прегърбен над микроскопа. Когато влязох, той тъкмо палеше лулата си и както се оказа, не можеше да ми каже нищо, с което да ме зарадва.