В сравнение с него аз просто се губех, а знаех, че сравнения се правят непрекъснато. Единствените покани за лов или пикник ме отвеждаха в съда или на конференции, където мерникът се насочваше към мен, а огньовете за печене се запалваха под краката ми. Съдейки по първата година на доктор Амбърги като комисар, следващите три трябваше да бъдат истински ад. Той беше в правото си да посяга на моята територия. Да следи какво правя. Почти всяка седмица получавах от него по някое арогантно запитване по електронната поща, с което искаше статистически данни или пък настояваше да отговоря на въпроса му защо броят на убийствата продължава да се покачва, докато броят на другите престъпления спада, като че ли по някакъв начин вината за това, че хората във Вирджиния се убиват един друг, беше моя.
Но никога до този момент не ме беше извиквал на среща без предварителна уговорка.
Винаги когато искаше да обсъди нещо, той или изпращаше писмено запитване, или някой свой помощник. Нямах никакво съмнение, че в програмата му не влиза идеята да ме потупа по рамото и да ми каже колко добре се справям.
Разсеяно огледах всички неща, които лежаха на купчини върху бюрото ми, търсейки с какво да се въоръжа — папка или бележник. Не зная защо, но мисълта, че мога да вляза с празни ръце, ме караше да се чувствам разсъблечена. Извадих от джобовете всичките джунджурии, които събирах през деня, и се спрях на кутия цигари или „ракови пръчици“, както Амбърги имаше навика да ги нарича. Така въоръжена, аз излязох в късния следобед.
Неговото царство бе отсреща, на двадесет и четвъртия етаж на сградата Монроу. Над него нямаше никой друг, като изключим гълъбите, дремещи на покрива. Повечето от неговите хора се помещаваха на етажа над агенциите на Отдела по здравеопазване и социални грижи. Никога не бях виждала кабинета му. Никога не ме бяха канили там.
Вратата на асансьора безшумно се отвори, разкривайки обширно фоайе, където неговата секретарка седеше заклещена зад бюрото под формата на V, което се издигаше над едно огромно поле от килим с цвета на пшеница. Тя беше червенокоса девойка с голям бюст, на не повече от двадесет години и когато вдигна поглед от компютъра и ме поздрави с обиграна, наперена усмивка, аз вече почти очаквах да ме запита дали имам резервация и имам ли нужда от пиколо, за да ми помогне с багажа.
Съобщих й името си, но в очите й не се появи дори и намек за това, че то нещо й говори.
— Имам среща с комисаря в четири часа — добавих.
Тя погледна електронния календар и каза жизнерадостно:
— Заповядайте, седнете, госпожо Скарпета. Доктор Амбърги ще ви приеме след малко.
Настаних се на една бежова кожена кушетка и погледът ми се плъзна по блестящата стъклена масичка за кафе и масичките, върху които се мъдреха списания и букети изкуствени цветя. Никъде не се виждаха пепелници, нямаше нито един, но затова пък на две различни места пишеше: „Благодарим ви, че не пушите.“
Минутите се точеха като часове.
Червенокосата секретарка отпиваше със сламка по малко минерална вода „Перие“ и вниманието й изцяло беше погълнато от клавиатурата на компютъра. По едно време се сети да ми предложи нещо за пиене. Аз се усмихнах и казах: „Не, благодаря.“ Пръстите й отново се устремиха към клавишите, бързото тракане се поднови и компютърът нададе болезнен вой, Тя въздъхна, сякаш току-що бе получила лоши новини от финансовия си съветник.
Усещах цигарите си като твърда буца в джоба и направо започнах да се изкушавам да открия някъде тоалетна и там да запаля.
В четири и тридесет телефонът измърка. Когато постави обратно слушалката — отново тази жизнерадостна празна усмивка, — тя се обърна към мен:
— Можете да влезете, госпожо Скарпета.
Чувствайки се току-що разжалвана и без капка самочувствие, „госпожа“ Скарпета взе, че й повярва.
Завъртях месинговата топка, която служеше за дръжка на вратата на комисаря, и тя се отвори с едно тихо прищракване. На секундата трима мъже скочиха на крака — от тях бях очаквала да видя само един. Освен Амбърги там бяха Норман Танър и Бил Болтс и когато на свой ред Болт ми подаде ръка, аз привлякох погледа му толкова дълго, че на него му стана неудобно и той извърна очи.
Бях засегната и малко ядосана. Защо не ми бе казал, че ще присъства? Защо не се беше обаждал от нощта, когато пътищата ни за съвсем кратко се пресякоха в дома на Лори Питърсън?
Амбърги ме удостои с едно кимване, което по-скоро приличаше на знак, с който ме отпраща, и добави: „Радвам се, че успяхте да дойдете“, с ентусиазма на съдия по дело за нарушение на закона за пътищата.