Беше малко човече с безизразен поглед. Последното му назначение беше в Сакраменто, където достатъчно добре беше усвоил маниерите на Западния бряг, за да прикрие факта, че произхожда от Северна Каролина — бе син на фермер и никак не се гордееше с това. Имаше слабост към плетените вратовръзки и сребърните игли, които почти религиозно съчетаваше с костюми на тънки райета, а на безимения пръст на дясната си ръка неизменно носеше цяла буца сребро с тюркоаз. Очите му бяха мътносиви, като лед, а острите кости на черепа му сякаш напираха да пробият тънката му кожа. Беше почти плешив.
Креслото с цвят на слонова кост, което бе придърпано от стената, вероятно бе предназначено за мен. Чу се изскърцването на кожа и Амбърги се настани зад бюрото, за което само бях чувала. То беше огромно, шедьовър от палисандрово дърво, богато украсено с дърворезба. Имаше много стар и много китайски вид.
Зад главата на Амбърги огромен прозорец предлагаше панорамен изглед на града; реката Джеймс изглеждаше като проблясваща панделка, а в далечината южните квартали бяха като кръпки. С отривисто прищракване той отвори черното кожено куфарче, което лежеше пред него, и извади жълто тефтерче, чиито страници бяха изписани със стегнатия му грозен почерк. Беше си написал всичко, което искаше да каже. Никога не предприемаше нищо без предварителна подготовка.
— Сигурен съм, че знаете колко е обезпокоена обществеността от тези убийства — обърна се той към мен.
— Да, знам.
— Вчера следобед Бил, Норм и аз имахме спешна среща на най-високо равнище, така да се каже. По повод на няколко неща, между които не на последно място това, което излезе във вестниците в събота вечерта и неделя сутринта. Доктор Скарпета, както вероятно ви е известно, фактите, свързани с тази трагична четвърта смърт — смъртта на младата лекарка, — са успели да стигнат до печата.
Не знаех. Но това не ме учудваше.
— Без съмнение вие сте обект на много запитвания — продължи Амбърги с благ тон. — Това трябва да се пресече още в зародиш, иначе ще настане пълен хаос. Това беше едно от нещата, които ние тримата обсъдихме.
— Ако успеете да пресечете в зародиш убийствата — казах аз също толкова благо, тогава ще заслужите да ви връчат Нобелова награда.
— Разбира се, това е за нас задача номер едно — обади се Болтс, като разкопча сакото на тъмния си костюм и се облегна назад. — Ченгетата работят по тях, та пушек се вдига, Кей. Но за едно нещо сме съгласни всичките — засега това изтичане на информация към пресата трябва строго да се контролира. Репортажите са направо ужасяващи за обществеността, а и убиецът може да следи всяка наша стъпка.
— Напълно съм съгласна. — Защитният ми механизъм се включи светкавично и аз съжалих за следващите си думи още щом ги изрекох: — Можете да бъдете спокойни — от моята служба не са излизали никакви изказвания освен задължителната информация, отнасяща се до причината за смъртта и начина на извършване на убийството!
Бях се защитила срещу обвинение, което още не беше отправено, и съдебните ми инстинкти веднага въстанаха срещу такова недомислие. Ако ме бяха извикали, за да ме обвинят в издаване на служебна тайна, то тогава трябваше да ги накарам — или поне Амбърги — сами да повдигнат този скандален въпрос. А ето че сама бях прокламирала, че се чувствам гузна, давайки им основания да започнат атаката.
— Така ли? — промълви Амбърги, а бледите му недружелюбни очи за миг се спряха на мен. — Ето че извадихте нещо от торбата, което ще трябва да разгледаме по-отблизо.
— Не съм извадила нищо от торбата — отговорих аз с равен тон. — Просто заявявам един факт, за да се знае.
На вратата леко се почука и червенокосата секретарка внесе кафето. Всички в стаята рязко застинаха и се превърнаха в безмълвна жива картина. Тя сякаш изобщо не забеляза тягостното мълчание и още доста време се навърта около нас, за да е сигурна, че всеки е получил това, което иска, а вниманието й обви Болтс като мъгла. Той може и да не беше най-способният щатски прокурор, който градът е виждал, но със сигурност бе най-привлекателният. Беше от онези рядко срещани светли мъже, към които годините се бяха показали щедри. Не беше загубил нито косата, нито физиката си и едва забележимите бръчици около очите му бяха единственият признак, че наближава четиридесетте.
Когато тя излезе, Болтс се обърна към всички присъстващи:
— Всички знаем, че при ченгетата често се случва да има изтичане на информация. Норм и аз разговаряхме с началниците им. Изглежда, никой не знае откъде изтича тази информация.