Танър попита:
— Някой друг? Статистическото бюро? Нали те пазят ваши данни в централната си банка и изискват да им изпращате копия от всичките ви ГСЛ–1 и докладите от аутопсиите?
Учудването ми беше толкова голямо, че в първия момент не можах да отговоря. Добре се беше подготвил Танър. Нямаше никаква причина да е запознат с такива подробности от кухнята на нашата работа.
— Откак имаме компютри, не сме изпращали писмени доклади до Статистическото бюро — казах аз. — Ще получат от нас данни по-късно. Когато започнат работа по годишния си доклад…
Танър ме прекъсна с едно предположение, чийто ефект бе равностоен на насочен пистолет:
— Ами значи остава служебният ви компютър. — Той започна разсеяно да разклаща кафето в пластмасовата чашка. — Предполагам, че достъпът до базата данни е ограничен?
— Такъв щеше да е и моят следващ въпрос — промърмори Амбърги.
Моментът беше избран много зле.
Вече почти предпочитах Маргарет да не ми беше казвала нищо за това проникване в компютъра.
Отчаяно търсех какво да отговоря, когато изведнъж ме обзе паника. Ако не бяха станали тези изтичания на информация, дали убиецът нямаше вече да е задържан, а младата лекарка още жива? Възможно ли беше анонимният „медицински източник“ да не е бил човек, а служебният ми компютър?
Мисля, че един от най-ужасните моменти в живота ми бе мигът, когато, оставена без друг избор, трябваше да призная:
— Въпреки всичките мерки, изглежда, някой е успял да проникне в базата данни. Днес открихме следите, които подсказват, че някой се е опитвал да измъкне случая „Лори Питърсън“. Опитът е бил несполучлив, тъй като нейният случай още не е вкаран в компютъра.
Мълчанието продължи няколко секунди.
Запалих цигара. Амбърги впери яден поглед в нея.
— Но първите три случая са били в компютъра.
— Да.
— А сигурна ли сте, че не е бил някой от вашите служители или — някой от началниците ви от другите райони?
— Почти съм сигурна.
Отново последва мълчание. Той попита:
— Възможно ли е този човек да е прониквал в компютъра и друг път?
— Няма как да съм сигурна, че не се е случвало и преди. Обикновено оставяме компютъра в режим на повикване, така че или аз, или Маргарет да можем да се свържем след работно време, ако се наложи. Нямаме представа как е могъл някой отвън да получи достъп до паролата.
— Как открихте проникването? — Танър изглеждаше объркан. — Открили сте го днес. Вероятно, ако се е случвало и друг път, бихте го открили и по-рано.
— Програмистката ми го е открила, тъй като случайно ехото е било оставено включено. Командите били на екрана. Иначе така и нямаше да разберем.
В очите на Амбърги нещо проблесна и лицето му бавно стана яркочервено. Той небрежно взе филигранно ножче за отваряне на писма и много бавно прокара пръст по тъпия му ръб.
— Така — реши той накрая. — Май ще трябва да разгледаме мониторите ви. За да видим какви данни е могъл да измъкне този човек. Може и да няма нищо общо с излизането на репортажите. Сигурен съм, че ще установим точно това. Бих искал също да прегледам случаите на четирите удушени жени, доктор Скарпета. Задават ми се много въпроси. Трябва да знам точно срещу какво сме изправени.
Седях с чувството на пълно безсилие. Нищо не можех да направя. Амбърги узурпираше правата ми, отваряше за бюрократично разследване деликатните лични данни, с които работеше моята служба. Мисълта, че той ще се рови в тези папки, че ще гледа снимките на малтретираните и убити жени, ме накара да затреперя от яд.
— Можете да прегледате случаите отсреща. Те не трябва да бъдат фотокопирани, нито пък могат да се изнасят от кабинета ми. — И добавих хладно: — Разбира се, от съображения за сигурност.
— Ще ги погледнем сега. — Той се обърна. — Бил, Норм?
Тримата мъже се изправиха. Докато излизахме един след друг, Амбърги каза на секретарката си, че повече няма да се връща днес. Погледът й, изпълнен с копнеж, проследи Болтс, докато той излизаше от стаята и затваряше вратата.
7.
Изчакахме на яркото слънце да спре за момент пълноводният поток от коли и бързо пресякохме улицата. Всички мълчахме, а аз вървях на няколко крачки пред тях, за да мога да ги отведа до задната врата. В този час предният вход вече беше заключен.
Оставих ги в една заседателна зала и отидох да донеса папките от заключеното чекмедже на бюрото ми. Чувах как Роуз шумоли с някакви листове в съседната стая. Беше след пет часа, а тя още не си беше отишла. Това малко ме успокои. Бавеше се, защото усещаше, че извикването ми при Амбърги не предвещава нищо добро.