— О! — възкликна тя. — Дойде оня.
Бил Болтс излезе от колата, като взе от съседната седалка две бутилки вино.
— Много ще ти хареса — казах аз и ловко сложих тестото на дъното на дълбоката тава. — Той много иска да се запознае с теб.
— Той ли ти е приятелят?
Измих ръцете си и казах:
— Ние просто правим разни неща заедно, работим заедно…
— И не е женен?
Тя наблюдаваше Болтс, докато той се приближаваше към къщата по алеята.
— Жена му е починала миналата година.
— Аха. — Последва пауза. — От какво?
Аз я целунах по темето и излязох от кухнята, за да отворя вратата. Не беше сега моментът да отговарям на този въпрос. Не знаех как ще го приеме Люси.
— Съвземаш ли се? — Бил се усмихна и леко ме целуна.
Затворих вратата.
— Трудно.
Чакай само да пийнеш няколко чаши от тази вълшебна течност — каза той и повдигна бутилките, сякаш бяха трофеи от лов. — От частната ми колекция, много ще ти хареса.
Докоснах го по ръката и той ме последва в кухнята.
Люси отново се бе покачила на столчето си и стържеше сирене с гръб към нас. Когато влязохме, дори не се обърна.
— Люси?
Тя продължаваше да стърже.
— Люси? — Поведох Бил към нея. — Това е господин Болтс. Бил, това е племенничката ми.
Неохотно тя спря да стърже и ме погледна право в очите.
— Остъргах си кокалчето, лельо Кей. Гледай!
И вдигна лявата си ръка. На един от пръстите й имаше малко кръв.
— Боже мой. Чакай, сега ще донеса лейкопласт…
— Малко кръв покапа в сиренето — продължи тя, готова да се разплаче.
— Ами май ще ни трябва „Бърза помощ“ — обяви Бил и ненадейно и за самата Люси я грабна от столчето и подпъхна ръце под коленете й. По този начин тя се озова в ужасно смешна и нелепа поза.
— Иу-иу-иу! Иу-иу-иу! — Сега той виеше като сирена и бързо я понесе към мивката. — Триста и шестнадесет, водим ви спешен случай, симпатично малко момиченце е охлузено кокалче. — После уж започна да говори с диспечера: — Моля, доктор Скарпета да е готова с лейкопласт…
Люси се заливаше от смях. Кокалчето й моментално беше забравено и когато той започна да отваря бутилка вино, тя го загледа с нескрито възхищение.
— Трябва да се остави малко да подиша — обясни й той внимателно. — Сега е по-остро, отколкото след час. Както и всичко друго в живота, виното омеква с времето.
— Може ли и аз да пийна?
— Ами чакай сега да видим — отговори той с подчертана сериозност. — Нямам нищо против, стига леля Кей да позволи. Но да не вземеш да вържеш кънките.
Аз тихо довършвах пицата, мажех тестото със сос и отгоре нареждах парчета месо, зеленчуци и поръсвах с пармиджано. Най-отгоре посипах парченца моцарела и пъхнах тавата във фурната. След малко богатият аромат, в който се усещаше чесън, изпълни кухнята. Направих салатата и сложих масата, докато Люси и Бил си говореха.
Вечеряхме късно, а чашата вино, която Люси изпи, се оказа много полезна. Когато започнах да разчиствам масата, очите й вече се затваряха и тя определено беше готова за лягане въпреки нежеланието й да каже „лека нощ“ на Бил Болтс, който беше успял да спечели сърцето й напълно.
— Беше направо изумителен — казах му, след като я бях сложила да спи, и ние седяхме на масата в кухнята. — Просто не ми е ясно как го направи. Страхувах се от реакцията й.
— Смятала си, че тя ще гледа на мен като на съперник — каза той и се усмихна едва забележимо.
Ами нека само ти кажа, че майка й сменя приятелите си като носни кърпички.
— Което означава, че няма много време за дъщеря си — рече той и допълни чашата си.
— Меко казано.
— Жалко. Дяволски умна е. Трябва да е наследила твоя ум. — Той бавно отпи глътка вино и добави: — А какво прави по цял ден, когато ти си на работа?
— Берта е тук. Обикновено Люси седи в кабинета ми и часове наред блъска по компютъра.
— Играе някакви игри?
— Едва ли. Струва ми се, че знае повече за този компютър от самата мен. Последния път, когато проверих какво прави, я заварих да програмира на „бейсик“ и да ми реорганизира базата данни.
Той заразглежда чашата си с вино. След това попита:
— От твоя компютър може ли да се свърже човек с компютъра в службата ти?
— Да не си посмял да си го помислиш!
— Ами за теб така ще е по-добре. — Той ме погледна. — Може би просто ми се иска да бъде така.
— Люси не би направила подобно нещо — казах аз категорично, — а и не съм сигурна, че би могло да е по-добре за мен.
— По-добре да е десетгодишната ти племенничка, отколкото някой репортер. Поне ще затвори устата на Амбърги.