— Нищо не би могло да му затвори устата — озъбих се.
— Права си — каза той сухо. — Да знаеш, че като стане сутрин, първата работа на Амбърги е да се замисли как да се заяде с теб.
— Понякога ми се струва, че е точно така.
Амбърги бе получил назначението си по времето на най-силните вълнения на чернокожото население за това, че полицията не се занимаваше с убийствата, освен в случаите, когато жертвите са бели. По същото време в колата си беше застрелян чернокож член на Съвета и Амбърги и кметът решиха, че ще е добра реклама, ако на следващата сутрин без предупреждение се появят в моргата.
Може би резултатът нямаше да е толкова плачевен, ако на Амбърги му беше дошло наум да ми зададе няколко въпроса, докато ме наблюдаваше как извършвам аутопсията, или пък ако беше си държал устата затворена след това. Но комбинацията от лекар и политик го беше подтикнала самоуверено да заяви пред журналистите, чакащи пред сградата, че следите от куршуми по цялата горна част на гърдите на жертвата подсказват, че е бил застрелян с пушка от упор. Когато малко по-късно репортерите започнаха да ми задават въпроси, аз обясних колкото се може по-дипломатично, че следите по гърдите на жертвата всъщност бяха направени в спешния кабинет, когато лекарите там са вкарали големи игли в подключичните артерии за преливане на кръв. Смъртоносната рана всъщност беше на тила от малокалибрен пистолет.
Репортерите не се поколебаха да се погаврят с гафа на Амбърги.
— Проблемът е там, че той е лекар по образование — казах на Бил. — Знае точно толкова, че да се смята за специалист по съдебна медицина и да смята, че може да ръководи моята служба по-добре от мен, а една голяма част от неговите виждания са просто пълен боклук.
— И ти правиш грешката да му го казваш.
— А какво според теб трябва да правя? Да се съгласявам и да изглеждам точно толкова некомпетентна, колкото е той?
— Значи става въпрос за банален случай на професионална ревност — каза Бил и повдигна рамене. — Случва се.
— Нямам понятие за какво става въпрос. Как, по дяволите, може човек да си обясни тези неща? Половината от онова, което хората правят или казват, е напълно безсмислено. Откъде да знам; може да му напомням за майка му.
Гневът ми се възраждаше с нова сила и аз изведнъж осъзнах, виждайки израза на лицето на Бил, че вероятно съм го гледала много кръвнишки.
— Хей — възрази той и вдигна ръка, — не ми се карай. Нищо не съм направил.
— Нали беше там днес следобед?
— А ти какво очакваше? Да кажа на Амбърги и Танър, че няма да дойда, защото ние с теб се срещаме?
— Не, разбира се — казах аз нещастно. — А може би съм искала точно това да направиш. Може би съм искала да фраснеш Амбърги по физиономията или нещо такова.
— Като идея не е лошо. Но не мисля, че би ми помогнало много при новите избори. Освен това сигурно ще ме оставиш да изгния в затвора. Сигурно няма и гаранцията да ми платиш.
— Зависи колко ще е.
— Така си и мислех.
— Защо не ми каза?
— Защо не съм ти казал какво?
— За днешната среща. Трябва да си знаел за нея от вчера.
Искаше ми се да кажа: „Може да си знаел от много по-отдавна и затова даже не ми се обади през уикенда!“ Но се възпрях и вперих в него напрегнат поглед.
Той отново заразглежда чашата си с вино. Отговорът му дойде след пауза:
Не виждах никакъв смисъл да ти казвам. Само щеше да се притесниш, а аз останах с впечатление, че срещата ще е формална…
— Формална?! — Погледнах го невярващо. — Амбърги ми запуши устата и посвети половината следобед на това да направи службата ми на пух и прах. И ти го наричаш формално?
— Сигурен съм, че част от избухването му беше предизвикано от твоето разкритие за проникването в служебния ти компютър, Кей. А вчера не знаех за това. По дяволите, дори и ти не си го знаела вчера.
— Ясно — казах хладно, — никой не е знаел, преди да го съобщя.
Тишина.
— Какво искаш да кажеш?
— Просто ми се струва невероятно съвпадението, че открихме проникването само няколко часа преди той да ми се обади, за да ме извика в кабинета си. Мина ми странната мисъл, че може би е знаел…
— Може и да е знаел.
— Е, това вече ме успокоява.
— Така или иначе, въпросът е чисто теоретичен — продължи Бил без никакво притеснение. — Какво от това, ако Амбърги вече е знаел за проникването в момента, в който те е извикал днес следобед? Може някой да му е казал — твоята програмистка например. А след това клюката е стигнала до двадесет и четвъртия етаж. — Вдигна рамене. — Това само е увеличило тревогите му, нали така? Не си се издънила сама, ако въобще може така да се каже, защото прояви достатъчно съобразителност да не скриеш истината.