— И? — попитах, като че ли това не ме засягаше.
— И аз не се справих със ситуацията. Мисля, че без да искам, я накарах да се почувства унизена. Оттогава само си търси начин да се заяде с мен.
— Какво? Обажда ти се по телефона, изпраща ти заплашителни писма? — Не говорех съвсем сериозно. Но и не очаквах да чуя това, което последва.
— Всичките глупости, които пише. Фактът, че може би източникът е твоят компютър. Колкото и смахнато да ти звучи, смятам, че мотивацията й е най-вече лична…
— Изтичането на информация?! Да не искаш да кажеш, че прониква в компютъра ми и пише всичките тези ужасяващи подробности само за да ти го върне?
— Ако всичките тези случаи попаднат в съда, кой ще опере пешкира?
Не отговорих. Бях вперила в него невярващ поглед.
— Аз. Аз ще съм този, който ще се занимава с тези случаи. Сензационни и кървави случаи като тези могат да се провалят заради глупостите, които пишат по вестниците, и никой няма да седне да ми изпраща цветя или благодарствени писма. И тя знае това много добре, Кей. Тя просто ме е хванала на мушката, това е положението.
— Бил — казах аз, като понижих глас. — На нея работата й е да бъде агресивен репортер, да публикува всичко, до което успее да се докопа. А което е по-важно, тези случаи могат да се издънят в съда само ако единственото доказателство е самопризнанието. Тогава защитата може да накара обвиняемия да оттегли показанията си. Той ги оттегля. Пробутва се тезата, че е психо, че знае всичките подробности от вестниците. Просто си е въобразил, че е извършил убийствата. И така нататък. Само че чудовището, което убива тези жени, няма да седне само да си признава.
Той пресуши чашата си я напълни отново.
— Може ченгетата да го заподозрат и да го накарат да проговори. Може така да стане. И това може да е единственото нещо, което да го свързва с престъпленията. Няма и капка съществени улики…
— Няма капка съществени улики?! — прекъснах го аз. Явно не бях го разбрала правилно. Или пък виното притъпяваше умствените му способности. — Та той непрекъснато оставя диря от семенна течност. Ако го хванем, ДНК-то му веднага ще го издаде…
— Ооо, да, естествено. ДНК-то е влизало като улика в съда само два пъти във Вирджиния. Има много малко прецеденти и много малко присъди на тази база в целите щати — и всяка една от тях дори и в този момент се обжалва. Опитай се само да обясниш на ричмъндските съдебни заседатели, че човекът е виновен заради ДНК-то си. Бих се радвал, ако намеря поне един от тях, който да знае как се пише ДНК. Ако случайно се падне някой с коефициент на интелигентност над четиридесет, защитата ще намери начин да го отстрани, с това се сблъсквам всяка седмица…
— Бил…
— Господи! — Той започна да се разхожда напред-назад из кухнята. — Достатъчно трудно е да се получи присъда дори когато петдесет души са готови да се закълнат, че са видели обвиняемия да стреля. Защитата ще домъкне цяло стадо свидетели, които ще размътят водата и ще сътворят отчайваща каша. Ти би трябвало най-добре да знаеш колко е сложен тестът за ДНК.
— Бил, случвало ми се е да обяснявам неща, които са не по-малко сложни, на съдебните заседатели.
Той отвори уста да каже нещо, но спря навреме. Погледът му отново започна да блуждае из кухнята и той отпи още една глътка вино.
Последва измъчена, тежка пауза. Ако резултатът от тези дела щеше да зависи само от ДНК-то, това щеше да ме постави в положението на основен свидетел за обвинението. Бях играла тази роля много пъти, но не можех да си спомня някога това да е тревожило Бил.
Този път нещо се бе случило.
— Какво има? — събрах сили да попитам. — Да не би да се притесняваш заради връзката ни? Смяташ, че някой ще ни заподозре и ще ни обвини, че си „вършим работата в леглото“, че съм фалшифицирала резултатите, за да угодя на обвинението?
Той ме изгледа, а по лицето му се разля червенина.
— Въобще не става дума за това. Като сме се виждали, та много важно! Излизали сме няколко пъти на вечеря и на театър…
Нямаше нужда да довърша изречението. Никой не знаеше за нас. Обикновено той идваше у дома или отивахме на някое далечно място като например Уилямсбърг или Вашингтон, където нямаше голям шанс да налетим на познати. Винаги се бях притеснявала повече от него да не ни срещнат заедно.
Или може би имаше предвид друго: нещо много по-болезнено?
Ние не бяхме любовници, не напълно, и това създаваше едно едва забележимо, но доста неловко чувство на напрежение.
Мисля, че и двамата усещахме, че силно се привличаме, но допреди няколко седмици бяхме избягвали всякаква възможност за физическа близост. И после, след едно дело, което приключи късно следобед, той небрежно предложи да отидем да пийнем по нещо. Стигнахме пеша до един ресторант близо до съда и след два скоча вече бързахме към къщи. Просто всичко стана много ненадейно. Сексуалното ни желание бе юношеско по силата си, осезаемо като горещината. Това, че бе забранено, само го разпалваше, но когато се озовахме на дивана в мрака на моя хол, аз изведнъж изпаднах в паника.