— Сега е особено важно. Аби Търнбул е направо отрова. Смятам, че това е нейна работа. В нея сме замесени и двамата. Тя дърпа конците зад кулисите. Използва служебния ти компютър, за да се докопа до мен. И въобще не й пука, ако междувременно пострада правосъдието. Целта й е да извади всичките тези случаи наяве, а ние двамата с теб да изхвърчим от работата си. Ето това е.
Може би беше прав, но ми беше трудно да повярвам, че Аби Търнбул е толкова дяволски зла. Нима ако в жилите й течеше поне капчица човешка кръв, тя не би искала да види убиеца наказан? Невъзможно бе да използва бруталните убийства на четири млади жени като пешки в отмъстителните си машинации, ако въобще замисляше такива машинации, в което аз дълбоко се съмнявах.
Тъкмо се канех да му кажа, че преувеличава, че лошата му среща с нея за миг е замъглила разума му. Но нещо ме възпря.
Не исках да разговарям повече по този въпрос.
Страхувах се да го направя.
Нещо не ми даваше мира. Той бе изчакал и ми казваше това чак сега. Защо? Срещата му с нея бе станала преди няколко седмици. Ако тя наистина ни преследваше и двамата, ако беше толкова опасна, защо ми го казваше чак сега?
— Струва ми се, че ще е най-добре хубаво да се наспиш — казах аз тихо. — Най-добре да забравим, че някога сме водили този разговор или поне части от него, и да продължим все едно, че нищо не се е случило.
Той отмести стола си и стана.
— Мисля, че си права. На мен ми дойде прекалено много. На теб също. Господи, нямах намерение да става така — повтори той. — Дойдох да те ободря. Ужасно съжалявам…
Продължи да се извинява, докато вървяхме по коридора. Преди да успея да отворя външната врата, той ме целуна и аз усетих миризмата на вино в дъха му и топлината на тялото му. Физическата ми реакция последва спонтанно: по гръбнака ми пробяга тръпка на желание, а страхът премина през тялото ми като електрически ток. Несъзнателно се отдръпнах от него и промълвих:
— Лека нощ.
В следващия миг той беше сянка, приближаваща се към колата си, а когато отвори вратата и се качи, вътрешната лампичка за секунда освети профила му. Продължавах да стоя вцепенена на терасата дълго след като червените стопове на колата му пробягаха по празната улица и се скриха зад дърветата.
8.
В сребристия плимут на Марино царяха точно такъв безпорядък и такава мръсотия, каквито бих очаквала да видя, ако въобще някога ми беше дошло наум да се замислям по този въпрос.
На пода пред задната седалка се въргаляха пластмасова кутия за обяд, омачкани салфетки и кесийки от двойни хамбургери, пластмасови чашки, по които личаха следи от кафе. Пепелникът бе препълнен с угарки, а от огледалото висеше освежител за въздух във формата на борче, но ефект от него имаше точно толкова, колкото би имало от струя дезодорант в боклукчийска кофа. Навсякъде имаше прах, валма и трохи, а предното стъкло беше помътняло от цигарения дим.
— Никога ли не я почистваш? — попитах аз, докато си слагах колана.
— Вече се отказах. Вярно, че мога да я използвам служебно, но не мога да я карам вечер или през уикенда. Преди я търках и лъсках и направо светваше като нова, но после какво ставаше? Някакъв глупак я използва, докато аз не съм на работа. И следващия път я получавам отново в този вид. Повтаряше се всеки път, безотказно. И след известно време престанах да си правя труда. Започнах сам да я пълня с боклуци.
Радиотелефонът тихо припукваше, а скенерната светлина примигваше от канал на канал. Той изкара колата от паркинга зад сградата, където работех. Не бях чула и дума от него от понеделник, когато ненадейно бе напуснал заседателната зала. Сега беше сряда, късен следобед, и той ме беше изненадал, появявайки се на вратата и обявявайки, че иска да ме заведе на една малка обиколка.
„Обиколката“ се оказа поредица от ретроспективни посещения на местопрестъпленията. Доколкото можах да схвана, целта беше да фиксирам в главата си карта на тези места. Не можех да споря. Идеята беше добра. Но бе последното нещо, което бих могла да очаквам от него.
Откога започна да включва и мен в каквото и да било, освен в случаите, когато просто нямаше друг избор?
— Има няколко неща, които не е зле да знаеш — каза той, намествайки страничното огледало.
— Ясно. Предполагам, че ако не се бях съгласила на „малката ти обиколка“, можеше и да не се сетиш да ми разкажеш тези неща, които не е зле да знам?
— Както и да е.
Изчаках търпеливо, докато той върна запалката на мястото й на таблото. Мина още известно време, докато се нагласи удобно зад волана.
— Може би трябва да знаеш — подхвана той, че вчера подложихме Питърсън на тест с детектор на лъжата и той мина. Доста показателно, въпреки че не го поставя изцяло извън подозрение. Възможно е да минеш, ако си от тия психопати, които могат да лъжат така, както другите дишат. Той е актьор. Сигурно е способен да се обяви за Иисус на кръста и ръцете му няма да се потят, а пулсът му да е бавен като моя и твоя, когато сме на църква.