Къщата на Пати Луис беше притисната между две други, красива къща от кафяв камък с цветно стъкло над червената външна врата. Покривът бе покрит с аспидени плочки, а оградката на терасата отпред бе от прясно боядисано ковано желязо. Отзад имаше градина, обградена с висока стена, в която растяха магнолии.
Спомних си полицейските снимки. Гледайки изтънчената елегантност на тази къща от началото на века, на човек му беше трудно да повярва, че вътре се е случило нещо толкова ужасно. Пати Луис беше от богат стар род от долината Шенандоа и вероятно затова можеше да си позволи да живее тук. Беше писателка на свободна практика, години наред се бе мъчила над пишещата машина и тъкмо беше достигнала момента, когато можеше да забрави какво значи да ти отхвърлят ръкопис. Миналата пролет „Харпър“ беше публикувал един неин разказ. Тази есен трябваше да й излезе един роман. Щеше да излезе посмъртно.
Марино ми припомни, че убиецът отново бе влязъл през прозорец, този път през прозореца на спалнята, който гледаше към задния двор.
— Ето го онзи накрая, на втория етаж — каза той.
— Твоята хипотеза е, че се е покачил по магнолията, която е най-близо до стената, стигнал е до навеса над терасата и е влязъл през прозореца, така ли?
— Не е само хипотеза — отвърна той. — Сигурен съм. Иначе няма начин да е влязъл, освен ако е имал стълба. Повече от възможно е да се е покачил по дървото, да е достигнал навеса над терасата, да се е пресегнал и да се е вмъкнал през прозореца. Това го знам със сигурност. Вече опитах. Става без никакви проблеми. Трябва само човек да е достатъчно силен в ръцете, за да успее да достигне ръба на навеса от този дебел клон тук долу — и той го посочи — и да се прехвърли.
В къщата имаше вентилатори на тавана, но нямаше климатична инсталация. По думите на приятелка, която живееше извън града и беше идвала на гости няколко пъти в годината, Пати имала навика да спи на отворен прозорец. Казано съвсем просто, изборът беше между удобството и сигурността. Тя беше избрала първото.
Марино бавно обърна колата и ние се насочихме на северозапад.
Сесил Тайлър живееше в Гинтър Парк, най-стария жилищен квартал в Ричмънд. Тук имаше чудовищни триетажни къщи във викториански стил, навесите над входовете им бяха като площадки за кънки, по тях имаше кулички, а по корнизите — зъборез. В градините беше пълно с магнолии, дъбове и рододендрони. Лози пълзяха по терасите. Вече виждах полуосветени всекидневни зад празните прозорци, избелели ориенталски килимчета, богато украсени мебели и всякакви дреболии във всеки възможен ъгъл. Не бих искала да живея тук. От тази мисъл ме побиваха същите клаустрофобични тръпки, както от фикуси например.
Нейната къща беше тухлена, на два етажа и доста скромна, сравнена със съседните. Беше точно на 5,8 мили от къщата на Пати Луси. На залязващото слънце плочките по покрива проблясваха като оловни. Капаците и вратите изглеждаха съвсем голи; боята им беше смъкната в очакване на ремонта, който Сесил щеше да направи, ако беше останала жива.
Убиецът беше влязъл през един прозорец на сутерена, зад чемширов храст при северното крило на къщата. Ключалката му беше счупена и, както всичко друго, чакаше ремонт.
Била е красива чернокожа жена, наскоро разведена с някакъв зъболекар, който сега живееше в Тайдуотър. Беше чиновничка в едно бюро по труда и ходеше на вечерни курсове по мениджмънт в университета. За последен път е била видяна жива по-миналия петък около десет часа вечерта, по мои изчисления, около три часа преди смъртта й. Беше вечеряла с приятелка в мексикански ресторант в квартала и след това се бе прибрала право вкъщи.
Тялото й е намерено на следващия ден, събота следобед. Трябвало е да излезе по магазините с приятелката си. Колата на Сесил била пред дома й, но когато тя не вдигнала телефона, нито отворила вратата, приятелката й се разтревожила и погледнала през леко разтвореното перде на прозореца в спалнята. Гледката, която се разкрила пред очите й — тялото на Сесил, голо и завързано върху разхвърляното легло, — надали е било нещо, което тя някога ще забрави.
— Боби — каза Марино, — тя е бяла.
— Приятелката на Сесил? — Бях забравила името й.
— Ъхъ. Боби. Богатата кучка, която намерила тялото на Сесил. Двете били непрекъснато заедно. Боби има червено порше и е супергадже — манекенка е. Висяла непрекъснато у Сесил, понякога си тръгвала чак сутринта. Ако ме питаш мен, двете са си падали една по друга. Ей това не го разбирам. Искам да кажа, направо не е за вярване. И двете са токова готини, че направо да ти изпаднат очите. Човек би предположил, че мъжете просто се лепят по тях като мухи…