— Не. Но го е казал на няколко души, които са ми особено скъпи. Единият е Болтс, другият — Танър.
— А ти откъде знаеш?
— Знам го, защото имам точно толкова доносници вътре в Отдела, колкото и на улицата. Знам всичко, което става, и мога дори да кажа как ще приключи.
Известно време не продумахме. Слънцето беше изчезнало зад покривите, хвърляйки дълги сенки през градините и улицата. Странно, но Марино току-що беше открехнал вратата, която можеше да ни отведе към установяване на взаимно доверие. Той знаеше и щеше да ми каже това, което знаеше. Питах се дали имам смелостта да отворя вратата широко.
— Болтс, Танър, хората, които държат властта, са много разстроени от изтичането на информация — казах аз внимателно.
— С точно толкова ефект, колкото ако се тръшнеш заради това, че е завалял дъжд. Случва се. Особено като живееш в един град със „скъпата ни Аби“.
Аз се усмихнах унило. Колко на място! Разкажи си тайните на „скъпата Аби“ Търнбул, и тя тутакси ще ги изнесе във вестника.
— Тя е много голям проблем — продължи той. — Разполага с вътрешна информация, има и директна връзка със самото сърце на Отдела. Шефът не може да кихне, без тя да го разбере.
— А кой й доставя информацията?
— Ами мога само да ти кажа, че си имам собствени подозрения, но без доказателства не струват и пукната пара, окей?
— Нали знаеш, че някой се е добрал до информацията от служебния ми компютър — казах така, сякаш този факт беше добре известен.
Той рязко се обърна и ме изгледа.
— Откога?
— Не знам. Преди няколко дни някой е проникнал в него и се е опитал да изтегли случая „Лори Питърсън“. Имаме късмет, че го разбрахме — командите на извършителя са се появили на екрана само заради едно недоглеждане на моята програмистка.
— Искаш да кажеш, че някой може да е прониквал в компютъра от месеци, без да разберете?
— Точно така.
Той замълча, а изразът на лицето му стана суров.
Настоях:
— Това променя ли подозрението ти?
— Ммм — промърмори той след малко.
— Само това ли ще кажеш? — попитах ядосано.
— Аха. Трябва да си стигнала много близо до огъня. Амбърги знае ли?
— Знае.
— И Танър сигурно.
— Да.
— Хм — рече той и продължи: — Е, това вече обяснява някои работи.
— Като например какво? — Параноята ми се надигаше и аз знаех, че Марино вижда как се гърча. — Какви работи?
Той не отговори.
— Какви работи?! — почти изкрещях.
Той бавно се извърна и ме изгледа.
— Наистина ли искаш да знаеш?
— Мисля, че ще е най-добре. — Равният ми глас издаваше страха ми, който бързо се превръщаше в паника.
— Ами, ако мога така да се изразя, ако Танър знаеше, че цял следобед с теб се разкарваме с колата, сигурно щеше да ми отнеме значката.
Вторачих в него очи, изпълнени с открито недоумение.
— Какво искаш да кажеш?
— Разбираш ли, срещнах го случайно в управлението тази сутрин. Той ме извика настрана и ми каза, че някои от началниците са се захванали здравата с изтичането на информация. Танър иска да си затварям устата, що се отнася до разследването. Това е напълно излишно да ти го казвам. Само че каза и нещо друго, което в момента много-много не разбрах. Нареди ми да не казвам абсолютно нищо в службата ти — а това означава и на теб.
— Какво?!
Той продължи:
— Искам да кажа: как върви разследването, какво си мислим ние, такива неща. На теб не трябва да ти се казва абсолютно нищо. Танър е наредил да получаваме медицинската информация от теб, но да отказваме да ти съобщим дори колко е часът. Каза, че из града и без това е плъзнала прекалено много информация и че единственият начин да се пресече изтичането е, като до всякаква информация имаме достъп само няколко души — само тези, които работим директно по случаите.
— Точно така — озъбих се. — А това включва и мен. Тези случаи са под моята юрисдикция. Или може би всички изведнъж са го забравили?
— Ей — каза той тихо, като задържа погледа ми. — Само че ние седим тук заедно, нали така?
— Да — отговорих аз по-спокойно, — вярно.
— Ако ме питаш мен, просто не ми пука какво казва Танър. Може да е просто изнервен заради кашата в компютъра ти. Може да не иска да обвиняват полицията за това, че са предали деликатна информация на службата на съдебния лекар, откъдето тя веднага е изтекла.
— Моля ти се…
— А може да има и друга причина — промърмори той под носа си.
Каквато и да беше тази причина, той явно нямаше намерение да я споделя с мен.
Марино рязко дръпна лоста на скоростите и ние потеглихме към реката, по посока на Бъркли Даунс.
През следващите десет, петнадесет, двадесет минути — никой от нас не обръщаше внимание на времето — не си разменихме нито дума. Аз седях безмълвно и се самосъжалявах, забила очи в картините, които профучаваха през прозореца. Чувствах се като обект на някаква жестока шега или заговор, за който знаеха всички освен мен. Усещането ми за изолираност ставаше непоносимо, страховете ми — толкова силни, че вече не можех да бъда сигурна в преценките си, в съобразителността си, в способността си да разсъждавам. Вече не можех да бъда сигурна в нищо.
Можех само да седя и да съзерцавам отломките от това, което само допреди няколко дни за мен бе желано професионално бъдеще. Обвиняваха моята служба за изтичането на информация. Опитите ми за модернизация бяха подкопали собствените ми безкомпромисни стандарти по отношение на сигурността на информацията.
Дори Бил вече не бе сигурен, че може да ми има доверие. Ето че ченгетата бяха предупредени да не разговарят с мен. Това нямаше да свърши, преди да опера пешкира за всички ужасии, причинени от тези убийства. Амбърги просто нямаше друг избор, освен по някакъв начин да ме отстрани от службата или направо да ме уволни.
Марино от време на време ме поглеждаше.
Почти не бях забелязала, че е спрял и че колата е паркирана.
— На какво разстояние сме? — попитах.
— Откъде?
— Оттам, откъдето идваме, от къщата на Сесил.
— Точно седем цяло и четири мили — отговори той лаконично, без дори да погледне километража.
Сега, когато беше светло, едва познах къщата на Лори Питърсън.
Изглеждаше празна, сякаш в нея не живееше никой, запусната. Белите дъски от външната страна на къщата изглеждаха мърляви в сянката, пастелносините капаци на прозорците бяха придобили по-тъмен оттенък. Перуниките под предния прозорец бяха изпомачкани, сигурно от полицаи, които бяха преровили всеки сантиметър, търсейки някакви улики. От касата на външната врата все още висеше парче от жълтата лента, с която се ограждаха местата, където са извършени престъпления, а в избуялата трева лежеше кутия от бира, захвърлена там от някой нехаен човек, минавал с колата си.
Нейният дом беше скромната, подредена къща, типична за средната класа на Америка, такива каквито са къщите във всеки малък град и във всеки малък квартал. Ето в такива къщи хората започваха живота си, а в по-късните си години отново се връщаха към тях: млади хора в началото, на кариерата си, млади двойки и най-накрая по-възрастни хора, пенсионери, чиито деца отдавна са пораснали и живеят отделно.
Беше почти същата като къщата на Джонсънови, и тя с бели дъски от външната страна, където бях взела стая под наем по времето на следването ми в Балтимор. Също като живота на Лори Питърсън, моят живот представляваше едно изнурително ежедневие: от къщи излизах на разсъмване, често прибирайки се чак на следващата вечер. Оцеляването се ограничаваше до книги, лаборатории, изпити, смени и поддържане на физическата и емоционалната енергия, за да може човек да преживее всичко това. Никога не би могло да ми хрумне, така както не би хрумнало и на Лори Питърсън, че някой ще реши да отнеме живота ми.
— Ей…
Изведнъж усетих, че Марино нещо ми говори.
Погледът му беше любопитен.
— Добре ли си, докторке?
— Извинявай, не чух какво каза.
— Попитах те какво мислиш. Защото нали сега имаш в главата си карта.
Отвърнах разсеяно:
— Мисля, че убийствата нямат нищо общо с местата, където жертвите са живеели.
Той нито се съгласи, нито ми възрази. Грабна предавателя си и обяви на диспечера, че приключва. Приключваше работата си за деня. Обиколката бе дотук.
— Десет-четири, седем-десет — изпращя глас от предавателя. — Осем часа и четиридесет и пет минути, внимавай слънцето да не те заслепи, а пък утре по това време ще засвири нашата песен…
Която се състои от сирени, стрелба и врязващи се една в друга коли, казах си.
Марино изсумтя.
— Когато аз бях като теб, за едно „да“ вместо десет-четири инспекторът щеше да ме изхвърли с все парцалите.
За момент затворих очи и потърках слепоочия.
— Вече нищо не е както едно време — промълви. — Господи, нищо.