През следващите десет, петнадесет, двадесет минути — никой от нас не обръщаше внимание на времето — не си разменихме нито дума. Аз седях безмълвно и се самосъжалявах, забила очи в картините, които профучаваха през прозореца. Чувствах се като обект на някаква жестока шега или заговор, за който знаеха всички освен мен. Усещането ми за изолираност ставаше непоносимо, страховете ми — толкова силни, че вече не можех да бъда сигурна в преценките си, в съобразителността си, в способността си да разсъждавам. Вече не можех да бъда сигурна в нищо.
Можех само да седя и да съзерцавам отломките от това, което само допреди няколко дни за мен бе желано професионално бъдеще. Обвиняваха моята служба за изтичането на информация. Опитите ми за модернизация бяха подкопали собствените ми безкомпромисни стандарти по отношение на сигурността на информацията.
Дори Бил вече не бе сигурен, че може да ми има доверие. Ето че ченгетата бяха предупредени да не разговарят с мен. Това нямаше да свърши, преди да опера пешкира за всички ужасии, причинени от тези убийства. Амбърги просто нямаше друг избор, освен по някакъв начин да ме отстрани от службата или направо да ме уволни.
Марино от време на време ме поглеждаше.
Почти не бях забелязала, че е спрял и че колата е паркирана.
— На какво разстояние сме? — попитах.
— Откъде?
— Оттам, откъдето идваме, от къщата на Сесил.
— Точно седем цяло и четири мили — отговори той лаконично, без дори да погледне километража.
Сега, когато беше светло, едва познах къщата на Лори Питърсън.
Изглеждаше празна, сякаш в нея не живееше никой, запусната. Белите дъски от външната страна на къщата изглеждаха мърляви в сянката, пастелносините капаци на прозорците бяха придобили по-тъмен оттенък. Перуниките под предния прозорец бяха изпомачкани, сигурно от полицаи, които бяха преровили всеки сантиметър, търсейки някакви улики. От касата на външната врата все още висеше парче от жълтата лента, с която се ограждаха местата, където са извършени престъпления, а в избуялата трева лежеше кутия от бира, захвърлена там от някой нехаен човек, минавал с колата си.
Нейният дом беше скромната, подредена къща, типична за средната класа на Америка, такива каквито са къщите във всеки малък град и във всеки малък квартал. Ето в такива къщи хората започваха живота си, а в по-късните си години отново се връщаха към тях: млади хора в началото, на кариерата си, млади двойки и най-накрая по-възрастни хора, пенсионери, чиито деца отдавна са пораснали и живеят отделно.
Беше почти същата като къщата на Джонсънови, и тя с бели дъски от външната страна, където бях взела стая под наем по времето на следването ми в Балтимор. Също като живота на Лори Питърсън, моят живот представляваше едно изнурително ежедневие: от къщи излизах на разсъмване, често прибирайки се чак на следващата вечер. Оцеляването се ограничаваше до книги, лаборатории, изпити, смени и поддържане на физическата и емоционалната енергия, за да може човек да преживее всичко това. Никога не би могло да ми хрумне, така както не би хрумнало и на Лори Питърсън, че някой ще реши да отнеме живота ми.
— Ей…
Изведнъж усетих, че Марино нещо ми говори.
Погледът му беше любопитен.
— Добре ли си, докторке?
— Извинявай, не чух какво каза.
— Попитах те какво мислиш. Защото нали сега имаш в главата си карта.
Отвърнах разсеяно:
— Мисля, че убийствата нямат нищо общо с местата, където жертвите са живеели.
Той нито се съгласи, нито ми възрази. Грабна предавателя си и обяви на диспечера, че приключва. Приключваше работата си за деня. Обиколката бе дотук.
— Десет-четири, седем-десет — изпращя глас от предавателя. — Осем часа и четиридесет и пет минути, внимавай слънцето да не те заслепи, а пък утре по това време ще засвири нашата песен…
Която се състои от сирени, стрелба и врязващи се една в друга коли, казах си.
Марино изсумтя.
— Когато аз бях като теб, за едно „да“ вместо десет-четири инспекторът щеше да ме изхвърли с все парцалите.
За момент затворих очи и потърках слепоочия.
— Вече нищо не е както едно време — промълви. — Господи, нищо.
9.
Луната надничаше като млечнобял глобус между дърветата, докато колата ми се плъзгаше из квартала, в който живеех.
Тежки клони помръдваха като черни сенки от двете страни на пътя, а слюдените точици по тротоарите проблясваха на светлината на фаровете ми. Въздухът беше чист и приятно топъл; идеално време за коли със свален покрив или смъкнати прозорци. Карах със заключени врати, плътно затворени прозорци и вентилатора до минимум.
Вечер като тази, която навремето би ме очаровала, сега нарушаваше вътрешното ми равновесие.