Картините от деня минаваха пред очите ми, така както пред очите ми плуваше луната. Преследваха ме и не ми даваха мира. Виждах всяка една от тези непретенциозни къщи в различните части на града. По какъв начин ги беше подбрал? И защо? Не можеше да бъде просто случайност. В това бях твърдо убедена. Трябваше да има някакъв обединяващ елемент. Мислите ми постоянно се връщаха към блестящото вещество, което бяхме намерили по телата. Без да имам каквото и да било доказателство, бях дълбоко убедена, че липсващата брънка, която свързва убиеца с всяка една от жертвите му, е бляскавото вещество.
Само че по-далеч оттук интуицията ми не стигаше. Когато се опитвах да си представя нещо повече, главата ми се изпразваше от всякакви мисли. Дали бляскавото вещество беше следата, която можеше да ни отведе до дома му? Дали беше свързана с някаква професия или пък вид развлечение, което му е предоставяло възможността за първоначален контакт с жените, които след това е убивал? Или което би било още по-странно: дали веществото не произхождаше от самите жени?
Може би наистина беше нещо, което всяка една от тях имаше у дома си — дори носеше в себе си или пък държеше на работното си място. Може би беше нещо, което жените бяха купили от него. Господ знае. Не можехме да правим анализи на всичко, което сме намерили в нечий дом или служба или на някое често посещавано място особено ако нямахме понятие какво всъщност търсим.
Завих пред дома си.
Външната врата се отвори и още преди да паркирам, на прага застана Берта. Светлината от лампата над вратата я обливаше, откроявайки силуета й, с ръце на кръста и с малкото портмоненце, което висеше на каишка от едната й китка. Знаех какво значи това — тя ужасно бързаше да си ходи. Не ми се мислеше даже как се бе държала Люси днес.
— Е? — казах аз, когато наближих вратата.
Берта заклати глава.
— Ужасно, доктор Кей, ужасно. Просто не знам какво му става на това дете. Държи се толкова лошо, толкова лошо.
Бях се довлякла до изтънелия ръб на този изтощителен ден. Люси ставаше все по-нетърпима. В общи линии вината беше моя. Не бях съумяла да се справя.
Тъй като не бях свикнала да се отнасям с децата със същата откровеност и прямота, с която безнаказано се отнасях с възрастните, аз не й бях задавала никакви въпроси относно проникването в програмата на служебния компютър, не бях правила и намек дори за това. Но когато Бил си тръгна от къщи в понеделник вечерта, просто изключих телефонния модем в кабинета си и го качих на горния рафт на гардероба.
Надявах се Люси да сметне, че съм го отнесла в службата за поправка или нещо такова, ако въобще забележеше, че го няма. Снощи тя въобще не беше споменала за липсващия модем, но изглеждаше унила, а в очите й за секунда проблясваше обида, преди да ги отмести, всеки път, когато усещах, че гледа мен вместо филма, който бях пуснала на видеото.
Действията ми бяха съвсем логични. Ако имаше и най-малка вероятност Люси да е проникнала в служебния ми компютър, то премахването на модема елиминираше възможността да го направи отново, без да има нужда да се стига до обвинения или мъчителни сцени, които щяха да помрачат спомена за това нейно посещение. А ако някой отново проникнеше в компютъра, то щеше да е доказателството, че виновникът не е Люси, ако някога този въпрос се повдигнеше.
И всичко това, след като знаех, че човешките отношения нямат нищо общо с разума, така както знаех, че розите ми не се торят с разсъждения. Знаех, че да търсиш убежище зад стените на интелекта или разума е егоистично оттегляне, с цел самозащита, за сметка на добруването на друго човешко същество.
Това, което бях направила, беше толкова интелигентно, че всъщност беше безкрайно тъпо.
Спомних си собственото детство, спомних си колко мразех театъра, който разиграваше майка ми, когато сядаше на ръба на леглото ми и отговаряше на въпросите ми за баща ми. В началото имаше „някаква зараза“, „нещо на кръвта“, от което от време на време получаваше кризи. Или организмът му се борел с нещо, което някой „чернокож“ или „кубинец“ донесъл в магазина. Или: „Той работи много, Кей, и се изтощава.“ Лъжи.
Баща ми имаше хронична лимфатична левкемия. Диагнозата му беше поставена, преди да тръгна на училище. И чак когато станах на дванадесет години, когато състоянието му се беше влошило от лимфоцитоза в нулев стадий до анемия в трети стадий, чак тогава ми бе съобщено, че умира.
Ние продължаваме да лъжем децата, въпреки че не сме вярвали на лъжите, които са ни казвали, когато сме били на тяхна възраст. Не зная защо го правим. Не зная защо го бях направила с Люси, чийто ум беше не по-малко остър от ума на възрастен.